– Ваше Преосвещенство, вълнувате ли се от случващото се със „свещената вода“ в Плиска?
– Не следя тази тема, защото ако някъде има светена вода, тя излиза по Божия воля. Ако е спряла да извира или пък по различни причини е затруднено нейното взимане, това отново става с Божия воля. Въпросът за проблемите с водата в Плиска ми се струва дребен и той не би трябвало да вълнува религиозния човек.
– Но още преди да се построи кладенеца, се заговори, че водата ще се продава. Имаше идея дори да се разпространява с едно печатно издание. Как гледате на това, че свещени неща, като водата например, вървят ръка за ръка с бизнеса?
– Това е голяма болка. Преди години бях много горд с моята църква, защото нямаше свещени места, които да са търговски обекти. Сега се появи тази Кръстова гора и изведнъж всички се юрнаха натам. Вярата не е само поклонничество. За съжаление ние нямаме достатъчно ясна проповед, която да обхваща всички слоеве, както социални, така и интелектуални. Естествено, че хората търсят някъде някаква утеха. Търсят по някакъв начин да запълнят тази религиозна необходимост, която има във всеки един човек.
– Духовна празнота ли имате предвид?
– Духовната празнота е нещо друго. Тя е това, което изпитва човек. Духовната празнота може да се усеща заради това, че не сме ориентирани, например. Но всеки от нас има някаква религиозна необходимост и когато тя не е запълнена с нещо истинско и ценно, се получават паралелни прояви на религиозност.
– Църквата има ли вина за това, че хората изпитват религиозен дефицит?
– Не става дума само за религиозен дефицит, а и за недостатъчна запълненост на религиозната необходимост. Винаги, когато има някакъв обществен духовен дисбаланс , църквата носи своята вина. Но тогава вече трябва да навлезем в една друга тема, свързана с един важен въпрос: Що е това църква? Когато вие казвате тази дума, имате предвид управляващия църквата – Светия Синод с нейните митрополити. И дотам. Именно те носят отговорността за всички отклонения, които свещениците поемат поради липса на недостатъчен контрол или поради недостатъчна загриженост на митрополитите. Вина винаги има, като причините може да са много. Но те не са извинение, а само обяснение. Главна причина е това, че България беше единствената страна в целия Източен блок, в която дори разговорът за религия с деца беше строго забранен и се преследваше от закона. В същото време в Чехия, в Полша и Унгария имаше религиозни училища и вероучение. Тук искам да обърна внимание на нещо, което ми прави впечатление, когато се говори за религиозно образование. Става дума за това, че българите, които са наследници на своите деди е редно да знаят в какво са вярвали. Какви са били техните устои, за да удържат на опитите им за асимилация и отчуждаване. Религиозно чувство не се учи, то се получава. Ние не избираме Бог. Той избира нас. Скандално е, че високо образовани хора нямат понятие за една вяра, която е съпътствала народа ни столетия наред и е била водеща сила в оцеляването на народа, в освобождаването и в създаването на Третата българска държава. Тук би трябвало да кажа, че хората плащат сега един много тежък данък за две предателства.
– Какво имате предвид?
– Едното предателство е спрямо българската екзархия. Архиереите й са извършили едно неканонично дело. Те са го извършили защото са смятали, че една по-висша цел е освобождаването на един народ, защото вярата в робство не може да бъде истинска вяра. Но по канон са извършили нарушение. Нямало е да го направят, ако не са сключили съюз с българския народ, който гласи: Вие ще ни подкрепяте, а ние ще го направим. Защото без подкрепата на народа, те много лесно щяха да бъдат изключени от църквата. Веднага след Освобождението, обаче този съюз бе забравен. Българите, получавайки своята свобода, не продължиха да държат за църквата толкова, колкото преди това. Стана нещо като: Изтъкахме платното и ритнахме крусното . В ново време виждаме, че се говори как църквата трябвало да бъде подкрепена заради нейното минало. Това е вредно. Църквата не бива да бъде обект на осребряване на нейните заслуги. Това го имахме едно време при активните борци. Някой някъде занесъл една пита кашкавал и след това трябваше да му се кланяме цял живот. Не може така. Църквата трябва да бъде поддържана със съзнанието, че е една особена ценност. Но тя трябва много сериозно да намери връзка със своя народ и да заговори на езика, на който той говори в момента.
– Живеем във времето на високите технологии и комуникации. Трябва ли църквата да се промени така, че да стане по-модерна?
– Винаги се говори за модернизация на църквата, но е важно какво разбираме под това понятие. В Духовната академия Вселенският патриарх Атинагор ни казваше, че ние сме тези, които трябва да създадем нов богословски период, който по сила и значение да отговаря на светоотеческия. Това, обаче не се състоя. И когато става дума за модернизация, се има предвид модерно дефиниране на старите истини и пресяване на ненужните неща. Нямаме полза от това да имаме една прекрасна форма и прекрасни богослужения, когато вярата я няма. Новите технологии са в материалния свят. Духовният свят е малко по-различен, но в същото време трябва да държим сметка, че този материален свят с тези свои нови технологии заемат огромна част от вниманието на младите. Спомням си, че в буквара ни писаха едно време как внучето поучава дядото, че изкуственият тор е много важен и как тайничко сипва от него на царевицата, за да стане голяма. Е, минаха години и се разбра, че тези торове са отрова. Значи не всяко постижение е някакъв напредък. Обикновено тези, които искат да вървят напред не си дават сметка, че с всяко действие носят отговорност пред онези, които ще засяга направеното от тях.
– Как ще оцелее църквата тогава?
– Ние в момента сме в ЕС , който е прескочил Андреевата долина. Става дума за мястото, където се търкат двете тектонски плочи. То се намира между Сърбия и Хърватска . Именно там е била границата на турската империя. Два славянски народа са били привлечени да играят ролята на граничари. Едните католици – другите православни. Сърбите не са имали такова тежко робство, каквото сме имали ние, защото са били с много привилегии, за да пазят границата. Сега Европа е навлязла чак до Одрин. Западът винаги е имал някакво предубеждение и някакъв страх от онези на Изток, защото турците са стигали едва ли не до Виена. Тази сянка на Турската империя е останала. Сега сме в Европа и за съжаление никой не иска да се съобрази с новите гранични обстоятелства и обмена между хората. Два милиона българи се изнесоха в чужбина. Надеждата, че ще се върнат, за мен, е малка. След първата испанска криза някои хора понечиха да си дойдат в България , постояха една седмица у нас и моментално се върнаха обратно. Тези два милиона българи ще се слеят с народите отвъд границата ни. Рядко ще се случва българин да се ожени за българка. За първата генерация имигранти е много тежко, защото се разкъсват между Родината и новото място. За хората от следващата генерация България е само един спомен. Обезпокоен съм, че нашите събратя не направиха достатъчно именно за тези хора. Казвал съм, че е важно да поддържаме добри връзки с католическата и протестантската църква, защото само когато сме в добри отношения, те няма да поискат да привлекат наши деца. Истината е, че те тогава ще респектират вярата на православните ни сънародници. Ние нямаме детски православни градини в чужбина. Децата, които се раждат там няма да имат избор и ще трябва да отидат в католически или протестантски учебни заведения. Това е изключително тревожен факт.
– Истина ли е, че католическата църква много лесно привлича последователи?
– Това не е вярно. Истина е, че много хора са способни да демонстрират вярата си. Но на енорийско ниво и при тях нещата затихват. Хората от големия град ще се вдигнат, за да видят своя духовен водач. Но това съвсем не значи, че в малкото градче нещата са точно така. Там вече младите хора не отиват задължително в неделя на църква. Но при всички случаи влиянието на духовенството е много по-голямо, отколкото при нас. Дали е истинското, така както би трябвало да бъде, е съвсем отделен въпрос. Но по-добре да го има, отколкото изобщо да отсъства. Ако патриарх Неофит реши да направи една литургия на стадион „Васил Левски“, колко души си мислите, че ще отидат?
– Може да не са колкото за концерта на Цеца Величкович .
– В никакъв случай няма да се съберат толкова хора. Всяка сряда папата излиза да благослови поклонниците, които се събират в Рим. Площадът пред св .Петър е пълен. Много лесно можеш да станеш църковен популист, но тук не става дума за това. Папата им припомня неща, които са знаели, но са изгубили някъде в съзнанието си. Той просто им напомня коя е истинската им същност. Всяко нещо трябва да се представи под определена форма. Когато обаче има само форма, а няма съдържание, нещата започват да издишат. Средствата не са цел. Целта е само една и тя трябва да е ясна и категорична. Децата ни не учат руски и, а английски и испански. Някой ден ще дойде срещата и на вярата. Ако едно наше дете със златен медал по математика или физика отиде да учи в Германия и там му кажат, че утре няма да се учи, защото е петдесятница (Църковния празник „Петдесятница “. бел. на ред.) и то попита какво е това, считайте, че е погребано в съзнанието на своите състуденти.
– Защо?
– Не можеш да бъдеш образован човек, без да знаеш елементарни неща за вярата. Ако ти искаш да запълниш тази празнота с четене на умни книги, тогава опасността е огромна, защото ще те смятат за интересен и екзотичен сектант, но нищо повече. Тук става дума за нещо изключително важно и това е срещата между православието и католицизма.
– Това звучи революционно.
– Аз продължавам да твърдя, че ние нямаме друг път, освен този да заживеем заедно.Нито те ще станат православни, нито ние католици, но ние трябва да се познаваме. За да се познаваме, трябва да разговаряме. А за да правим това, е необходимо точно да дефинираме понятията. За съжаление богословите също си говорят на различни езици, защото хиляда години сме били разделени и сме се гледали като врагове от двете страни на Андреевата долина. Защо си мислите, че е толкова ожесточено в Украйна?! Защото и там минава една друга граница – католиците са в Полша и те винаги са искали да вземат част от Украйна. Самите украинци пък са се надявали да вземат територия от Полша и Русия. Част от православно вярващите , като видели, че не могат да се оправят със своите „началници“, са преминали към католиците и са създали трети фронт. Това нещо е опасно за всички нас, европейците. Ако продължаваме да се разкъсваме от раздори, ние никога няма да укрепим европейския си дом. И ще сме много застрашени от исляма. Радикалният ислям е толкова грозен, че всеки го отхвърля. Мен ме безпокои онзи ислям, който привидно изглежда много хубав и който казва как жената не била подтисната. Но дали това е така наистина?! Турските сериали са част от пропагандата, но животът, който ни се показва в тях, няма нищо общо с реалността. Трябва ясно да знаем, че живеейки в Европа, трябва да се научим да разговаряме с другите добронамерено.
– Да не намеквате, че това ни липсва?
– За съжаление в България, за да не бъдем сравнявани по някакви показатели с другите, отхвърляме всякакъв диалог. Ние сме си православни и изпадаме в православен фундаментализъм , уж да пазим православието. А то се пази, когато ти си толкова уверен в него, че не те е страх от другите. Не те е страх, че ще те превземат. Нашите митрополити обаче ги е страх.
– За хората митрополитите и техният живот е обвит в пълна мистерия.
– Ако един наш митрополит застане до равния на него по ранг кардинал, той ще изглежда като нещастно дете. Защото богословската му подготовка не е такава, че да може да разговаря с него на равна нога. Там са завършили богословие, философия, лингвистика. Те говорят по няколко езика, а нашият не може да спретне няколко думи на български език. Едните знаят да се държат в двореца като царе и сред хората като обикновени селяни. Нашите знаят да се държат само като обикновени селяни или по-скоро като хора , които си мислят, че са овладели градския начин на живот и етикета. Както и повечето от нашето, така наречено висше общество. Това е смешно. На такива им викаме сноби, но нашите и такива не са. Те просто гледат да няма конфликти и да не се конфронтират. Не изключвам възможността някой отвън да им казва да не правят нищо. Не мога да го докажа, но съм убеден, че е така.
– Но вие 35 години сте били на Запад. Имаше ли някаква възможност католиците да ви привлекат?
– Възможно е. Защо да не стана конфуцианец ? Те са 1, 6 млрд . Души /смее се/. Останах верен на вярата си с абсолютното съзнание, че когато човек се ражда, Бог изпраща безсмъртната му душа в тялото на един човек, който е в дадено изповедание. И той там трябва да изпълни своя религиозен и човешки дълг. Има над 1 млрд . китайци, които не са православни, значи Бог си е помислил нещо за тях. Може ли сега да се питам защо онези имат право да вършат това и онова, а аз не мога. Не, не , моят дълг е това, което правя тук и сега. Знаете ли, в Германия установих, че хората гледат на нас със симпатия, искат да разговарят с нас, проявяват уважение и внимание, а ние се държим като дръпнати моми.
– Споделяли ли сте всичко това с митрополитите?
– Те не искат и да чуят. Има едно синодално решение от 2011 г, което забранява православни и инославни да бъдат на едно място. Та нали планетата Земя е едно място, на което живеем всички. Когато сме в самолет, той да пада ли, ако на борда му се окажем хора с различна вяра? Или ако почне да пада, да не се молим, защото има и друговерци, които се молят? Трябва ли да сложа детектор на църквата , за да видя кой какъв е, преди да влезе в нея? Това са огромни недомислия , които неясно защо се решават в Светия Синод. Ние като епископи, носим отговорност за църквата, но на нас са ни отрязали всякакви права. Ние нямаме абсолютно никакво влияние, освен на две места. Първото е, когато проповядваме и второто, когато се събира Църковният събор. Той обаче, против устава, се свиква не тогава, когато му е времето, а забележете, когато Светият Синод реши, че е добре. При благовремие се нарича това, много хубава дума. И когато те заблагоразсъдят , представяте ли си! Така са нещата в нашата църква.
– Защо тогава си дойдохте в България?
– Главният секретар на Светия Синод ми съобщи, че ако до три дни не се прибера, ще ме дадат на църковен съд. Връщането ми се предшества от една дълга църковна интрига, казано в драматургичен стил.
– Някой сигурно не ви е харесал?
– Те никога не са ме харесвали. Това е единственото нещо, в което целият Свети Синод е абсолютно единен. Те не ме харесват. Факт е, че Бог е решил, че трябва да има и един като мен.
– Все пак кажете кой ви махна от поста ви на управляващ Западно и Средно – европейска епархия и конкретно от Рим?
– Тогавашният митрополит е майор от разузнаването и съвсем естествено играеше разни каприолки . Веднъж искаше да се откаже от своето митрополистване . После реши, че той ще е митрополит, но трябва да има някой, който да управлява епархията. Тогава ме назначиха мен за това. Веднага свиках Епархийски събор в Рим. Католиците ни поздравиха от името на папата и ни поканиха да го посетим. Това стана по време на генералната аудиенция. Нас ни сложиха на първия ред. Тогава папа Бенедикт , на български език, пред 40 хиляди души каза, че има българска делегация, водена от преосвещения Тихон . Каза да предадем поздравите му на неговия събрат патриарх Максим по случай 90-та му годишнина. След това папата слезе от мястото си, тръгна към нас и ние му целунахме ръка. От наша страна това беше знак на уважение. Но след това последва големият въпрос : Е как може да целуваш ръка на папата?!
– Ясно, решили са да ви накажат заради целувката.
– С това нито съм станал католик, нито имам намерение да ставам. Православието, кой го иска подарък, че да го продадеш. Тогава казаха, Тихон да дойде в България, а ние ще изпратим митрополит, който да проведе нов избор. Когато има избор в една епархия, епископите трябва да напуснат. Тогава обаче пак се завъртяха разни всевъзможни машинации. Самият начин за избор на митрополит е направен така, че е абсолютно безсмислен в някои от частите си. Бях 35 години в чужбина. Майка ми е Германка. Имотът ми в България беше конфискуван. Тук нямах роднини вече. Може да са предположили, че няма да се върна, но не знаеха, че аз мога навсякъде и всякак.
– Голяма част от висшите духовници се оказаха агенти на ДС . Как се чувствате в среда на доносници?
– В началото бях гневен, после ме обхвана искрено съжаление към тези хора. Питах се какъв ли живот са водили? Колкото и да са дебелокожи, не им ли е гадно понякога? После разбрах, че се интересуват само от това да не разсърдят бившите си приятели. Нищо повече. Когато излязоха досиетата трябваше да поискат прошка. Естествено, че хората нямаше да им повярват, но номерът щеше да мине. Те обаче не се разкаяха, защото онези щяха да кажат: „Аха, значи ти вече се отказваш от мен?!”. Явно е, че от това ги е страх повече, отколкото от късата памет на народа. Бил съм и цивилен човек. Питал съм се кое е това, което кара хората да стават шпиони. Тайните служби са като хубава загадъчна жена. Въртят се около нея като мухи на мед. В повечето случаи тайните служби са много по-лоши отколкото е тяхната загадъчна легенда. Суетата е в това да си кажеш: Ето аз съм приет от тях. Знам неща, които никой не знае и не подозира, че знам. Повечето от бившите, дори военни разузнавачи признават, че това, което са вършили, не си е заслужавало. Всеки доносник бива отритнат или убит преждевременно. Не вярвам, че тези хора си дават сметка за това. Всъщност тях никой не ги цени като хора, а като средство за постигане на нещо. Това не те кара да бъдеш духовен човек.
– Какво влагате в смисъла на думата духовен човек?
– Той знае да подарява. Не става дума за материални неща, а за усмивка, радост и любов. Не искам да се поставям на мястото на доносниците. Комунистите навремето направиха държава за себе си, сегашните митрополити направиха църква за себе си. Църквата се управлява само от Светия Синод и от тези, които успеят да надделеят в него. Оттам нататък нямаш никакъв шанс нещо да направиш. Поисках да заведа църковно дело срещу митрополит , член на Светия Синод. Оказа се, че това е невъзможно, защото църковният съд е отново Светия Синод и той трябва да съди сам себе си. Абсурдно е, нали?
интервю на Катя Илиева
