ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Южна поща“, брой 16, 1990 г.
ИЗГУБЕНОТО ВРЕМЕ
Митингите, бденията, шествията, живите вериги – израз на колективната ни воля през зимата и пролетта, донякъде крепяха духовете ни. Бавната промяна на нещата, все по-задълбочаващата се криза, неясното бъдеще днес ни отдалечават от увереността, че нещата ще се променят, хвърлят ни повече от всяка в самота и тревога. Социологическите проучвания говорят за все по-нарастваща аполитичност сред населението. Сривът клони към точката на катастрофата. Ритъмът на живота е доведен до дискомфорта на постоянния режим на всичко около нас; режим на водата, режим на тока, режим на продоволствието, режим на пътуванията. И на сън се стряскаме, че утре може да бъде въведен и режим на въздуха, на дишането, на хляба. Пари в хазната няма, децата се раждат с готови дългове, най-богатата земя, според школските читанки, днес се оказа, че е най-бедната на суровини и ако не ги внесем от чужбина, няма от какво да произвеждаме. Дори когато става въпрос за такова просто нещо като сапуна и пред него се оказва, че сме безпомощни да си го произведем (щом го няма на пазара, значи не можем). Какво й е цивилизованото на тази държава, която ти отпуща едно калъпче „Бебе“, с което ще се къпеш и ще се переш цял месец. И за това отчайващо дередже виновни няма, или поне засега никой не си е признал вината. Впрочем изкараха народа, че се е отучил да работи. А щом този народ сам си е виновен за хала, да ляга и да мре. Но на народа явно не му се мре и е готов на всичко: да продължи да се учи да живее с неудобствата на живота, да приеме шоковата терапия, пардон, шокиращата действителност и всичко останало, което умните глави отгоре му предложат. Да, всичко, всичко, само поне някой мъничко да му подскаже, че цялата тази галимация ще трае две, пет, десет години, докато работите тръгнат нормално. Народът иска малко надежда. Но за жалост надеждата не се ражда от приказките, то на приказки 45 години я докарваме. Надеждата ще дойде от действията. Всеки пробив в буксуващата социалистическа държава вдъхва известен оптимизъм. Видяхме какво означава милицията да влезе в правата си, а да не стои със скръстени ръце пред пожари, пред изпечени мошеници и търгаши, развихрили се по битаците – метастази на социалистическия пазар. Видяхме как само за броени дни от складове и изпод рафтовете бяха измъкнати стоки за стотици хиляди лева. Днес упованието ни е само в закона и в тези, които коват новите закони във Великото народно събрание. Сърдим им се, че бавно действуват и ни се иска, ако не за пет, то поне за петдесет дни всичко да бъде готово. Защото се настрадахме, намъчихме се, защото чашата на търпението взе да прелива. Казват, че в други страни един закон се изработвал за 50 години. Жалко за изгубеното време.
Донка ЙОТОВА
Изгубеното време
