ЗАРАТА публикува от списание „Птици в нощта“, отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора.
Отидоха си, но стиховете им остават с нас
Ивайло БАЛАБАНОВ
БЪЛГАРСКО СТИХОТВОРЕНИЕ
Момчета, знам, че вече ви дотегна
и хлябът сух, и голата ракия,
и тежкото небе на тази бедна
страна, в която няма прокопсия….
Великите ѝ царски идеали
днес вече са митичен архаизъм.
България търгува със парцали
от раклата на своя комунизъм.
България е гладна просякиня.
С душа поциганена, необута,
тя проси чуждоземна милостиня
по пътя между Лондон и Калкута.
Честта е болна, съвестта пияна,
а ореолите – алъш-вериши
и луд е, който плаче с Дебелянов
по някакви си белоцветни вишни.
Със страшна сила днес от небесата
виси един въпрос полуобесен:
Кажете ми къде е свободата
от синята ни ноемврийска есен?
Защо пирува с разни богаташи
и хитреци, дошли на власт и мода,
с дрогясали бандюги и апаши…
Защо е с тях? Защо не е с народа?
момчета, знам, че е на халос туй, че
скърбим за свобода и бели вишни.
В земята на Васил Иванов Кунчев
днес всички романтици са излишни.
Но да запеем, дявол да го вземе,
със мъжки глас във тази нощ безродна
и нека екне – като в турско време,
„Къде си, вярна ти, любов народна?“
ОЧИ
С очите на всичките тъжни мъже от квартала,
във който живее жената със белия шал,
те питам – защо красотата й,господи,бяла
на човека със малката черна душа си дал?
Как така бяла птица и гарван в едно съчетаваш?
Не го ли попита красотата ѝ ще му трябва ли?
Когато жената със белия шал минава,
декември край мен мирише на цъфнали ябълки.
И той до цъфтежа й нежен върви начумерен,
със слепи очи сякаш крачи улисан и сам
и топли стотинките в джоба си,дяволът черен,
наместо да стопли ръката й – бялата – там.
Дали е сляп,Господ,или има в очите си трънчета?
Веднъж да се беше поспрял и да беше видял,
че тя сякаш стъпва по бели въздушни хълмчета,
когато върви през света със белия шал.
Не пожелавам жената на ближния – тъй подобава:
нека той си е брачен стопанин,аз – любовен ратай,
но когато жената със белия шал минава,
извади ми очите,Господи,и му ги дай!
ЛУНЕН НАДПИС
На Женда Христова Лалева
Красива като Йовковата Женда и като щерката на цар Приам,
тя съгреши в библейската легенда и ябълка поиска от Адам.
Прогониха ги с гняв от небесата, не чуха простия им апостроф,
а дяволът написа на луната: „Адам плюс Ева равно на любов“.
Тя стана Пенелопа и Елена, бе Дездемона, беше Жана д’Арк,
царкиня беше, бе обикновена цветарка във разцъфналия парк.
Бе вещица и идол, беше муза. Вървеше тя през тръни и сребро.
Трептеше ситно бялата й буза на пъргавото българско хоро.
Във ден, различен ден от всички други, самата бяла като сватбен стих,
с очите си – две черни теменуги, закичваше тя своя мил жених.
Той бе създаден, за да я обича, ала разбираше във жертвен час,
че думата „Родина“ се изрича най-вярно, щом се каже с мъжки глас.
И не синът на Господ и Мария бе на разпятието прикован,
а техен син един, един от тия, които тръгват с вик: „Но пасаран!“
Адам и Ева – двойствена природа. Тя вечен идол, той всевечен зов.
Химическият знак на кислорода е знакът на човешката любов.
Покланям се пред участта й тежка, пред нея – дух на всички времена,
и сам поправих дяволската грешка във надписа на старата луна:
Адам плюс Ева равно на обичам. Обичам – равно на човешки род.
Аз чувам как самият Господ срича: „Адам плюс Ева равно на живот!“
