ЛАЛКА ПАВЛОВА
МЕТАМОРФОЗАТА НА АБАДЖИЯТА ТЪРГОВЕЦ ГАВРИЛ ХЛЪТЕВ В АПОСТОЛА НА АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ ГЕОРГИ БЕНКОВСКИ (21. 09. 1843 – 24 . 05. 1876 г.)
(откъс от монографията „Българският космос в трилогията „Балкани“ на Яна Язова)
В първите два романа от трилогията „Балкани“ на Яна Язова („Левски“ и „Бенковски“) паратекстът извежда и налага на вниманието на реципиента водещия образ, който и в двата случая е историческа личност със свое значимо място в националното битие на българския народ и по този начин имплицитно се вписва идеята, че именно в тях е изкристализирал в най-голяма степен духовният космос на нацията в конкретния исторически момент. В подхода на изграждането на двата образа обаче има съществена разлика – ако Левски е въведен като завършена в своето нравствено и революционно развитие личност и само от вмъкнатите ретроспективни части читателят узнава етапите, през които то е преминало, то Бенковски изкачва стръмнините на своето човешко съзряване в хода на повествованието пред очите на реципиента.
Най-ярка представа за БЕНКОВСКИ в българската литература до Язова е създадена от Вазов в „Епопея на забравените“ и от Захари Стоянов в „Записки по българските въстания“, като едното произведение е ода, а другото – мемоар. И при двамата обаче образът му е вписан само в параметрите на Априлското въстание, той е въведен като готов образец на апостол за българската свобода и мъченик на трагическото поражение на въстаналия български народ, т. е. героят не е оценен в личностно-биографичен, а само в исторически план. В романа „Бенковски“ Язова до голяма степен попълва тази липса (половин век след нея го правят Галина Златарева в романа си „Медальонът“ и Йоло Денев в животописа „Генерал – Княз Бенковски“).
Из „Птици в нощта“: Крум Георгиев
Времето като национално-историческа категория, обвързано с личността на Бенковски, е отлято от Язова в два плана – битово – психологически и героично-трагически. На тези два плана съответстват и имената на героя – Гаврил Хлътев и Георги Бенковски. И въпреки че той навлиза във втората част от наратива на романа („Новите апостоли“) с героически осветеното апостолско име Георги Бенковски, веднага след това Язова връща времето назад чрез една дълга ретроспекция от около стотина страници, в която проследява постепенното преливане на битово-психологическото в героически-трагическото. Личността на Гаврил Хлътев въплъщава в себе си онази фолклорна романтично-митологична извисеност на духа, позната ни от Йовковото творчество, откриваме го дори в начина на портретуването на героя с акцентите върху облеклото като символен знак не толкова на социума, колкото на личностните му качества – горд дух, усет за красота, съзнание за лична самоценност, борбеност, ярко откроен собствен емоционален код: „Строен, представителен, каквато и дреха да сложеше върху себе си, му прилягаше. Русото му лице имаше бляскав и мъжествен израз. Ясносините му очи светеха като два скъпоценни камъка.“, „Понякога носеше ризи с ръкави от най-тънка смирненска коприна, закопчани при китката с бяло седефено копче. Тия копринени ризи той носеше втъкнати в зебешки гащи, къси до коляното, с гети под коляното, украсени с много нашивки от гайтани и други украшения. Върху ризата носеше два елека. Единият от джанфез, другият от кадифе, с огнена бродерия от синци и цветни орнаменти. Чепкена си носеше с отпуснати колчаци, по ръбовете обточени и бродирани с най-тънко изработен гайтан.“ Сякаш пред читателя застава двойник на Йовковите Шибил и Индже, дори и характерът на Гаврил Хлътев носи тяхната специфична гордост, сприхавост, енергичност и категоричност на емоцията и жеста. Загубил завинаги своята „винеока Харитина“, той реагира като Йовковия Василчо („Божура“): „Музиката вървеше подир него и свиреше. Всички копривщенци трябваше да видят кой е той и колко много е сполучил в Цариград.“ Интересното е, че тъкмо личната болка и чувството за наранено лично достойнство го довеждат до прозрението, че не само чорбаджиите, но и робството е виновно за неговата лична драма. Вкаран от две заптиета в затвора на конака по поръчка на съпруга на Харитина, той поглежда с нови очи и собствената си съдба, и съдбата на своя народ: „Какво беше неговата земя? Какво беше неговият народ?… От едната страна той видя заптии турци и чорбаджии, а от другата страна – роби българи. Той видя себе си между българите. Понесъл бе безропотно всяко унижение, защото всеки ропот е могъл да му донесе вериги.“ Този момент от живота му представлява само първата крачка към бъдещата апостолска мисия, защото е достигане до съзнанието, че гладът и унижението са за предпочитане пред веригите, но все още не е събрал в себе си онзи мъжки кураж, който да му позволи да отвърне на удара с удар. И затова като Шекспировия Хамлет се пита кое е по-добре – да се разбунтува срещу насилието, или да преклони глава, да предпочете веригите пред гроба, както е вървяло до сега. Гаврил Хлътев обаче не е нито Хамлет, нито пък може да нарече богатия Луко свой брат, той разбира, че от корена му в земята на Копривщица са израсли и негови врагове, че те, подобно на Каин, са потърсил другари при турците, за да убият Авел. И Гаврил Хлътев, носещ клокочеща от гняв душа, решава другаде да потърси събратя по дух, превръща своето неспокойствие в динамит, очакващ искрата на отмъщението: „Който мисли за бунт, той си търси дружина. Който мисли за война, той си дири войска“ – философски обобщава Язова.
От този момент в наративното движение на текста Бенковски (личност с противоречив, но силен характер, съчетаващ романтичен дух с неудържим гняв, суровост със справедливост, избухливост с трезва мисъл), подчинява живота си на максимата „Щом нашият робски живот е непроходима гора, ние ще станем вълци в нея“, и поема по „тайните пътища на Азия“. В следващите части Язова съчетава художествената енергия на повествованието със специфичната ориенталска романтика – „господинът от Динезли“ носи със себе си тайнственото очарование на богат и красив мъж, облечен в гръцка носия, ушита от най-добрите цариградски майстори; черният му кон диша „огън и пламък“; живее в богат дом сред кипарисова градина; желан гост е в най-добрите семейства на града, а когато влезе в някоя бейска къща, му се кланят „още от стълбата като на големец“. Никой от околните не подозира, че се чувства нещастен в тая чужда страна, сред чужди хора и чужди, непонятни за него нравствени ценности, тежи му, че трябва постоянно да се усмихва на турците, влезли в дюкяна му като клиенти, и да се представя за грък. Очите му са жадни за българската земя, слухът му за българската реч, душата му прелива от болка по братята българи, които продължават да живеят като роби. Дори красавицата Сурея, за която копнеят и турци, и арменци (а тя е избрала да се влюби в него!), не може да приглуши тази болка, пронизваща като с кама сърцето му. Разликата в ценностните системи на този чужд свят и българския е откроена осезаемо. Там, според Сурея, „който има пари, никога не може да бъде роб“, жените в Динезли по цял ден лежат или, наконтени с богати дрехи и труфила, сядат до прозореца, за да видят кой минава по улицата, или ходят на гости при съседите. Докато „ нашата българка вкъщи треби, мие ,пере, готви, отглежда децата си и рамо до рамо с мъжа, вдигнала мотика, отива да прекопае лозето“. Разказът на Сурея за онези „черни бунтовници“ в Бруса, „проклети българи“, облечени в „страшни дрипели“, с прясна съсирена кръв по главите, гърбовете и раменете, със завързани със синджири на гърба ръце, които ги карат на доживотна каторга в Диарбекир, разтърсва душата на Гаврил Хлътев, кара го да се отърси от магията на този богат, но чужд свят, и да напусне завинаги Динезли. Все още обаче той не е узрял за бъдещата си дейност на революционер и апостол. Пътят му минава през още много градове – той е ту турски търговец в Айдън, ту персиец на служба при персийския консул в Измир, където, скрит зад тежката завеса, чува пророческите думи на Титигата от дошлата да го издирва Сурея: „Покровителите на неговия народ са били много далеч няколкостотин години поред от неговата страна. Сега са се завърнали и свикват своите чеда.“ Пак в духа на легендите и митовете пророчеството преобръща изцяло живота на Гаврил Хлътев. За това „преобръщане“ обаче Язова е подготвила психологически реципиента в наратива на предходната част и сега съвсем естествено осъществява връзката между двата плана в конструкта на неговия образ – възседнал своя лъскав черен ат, „излетял като вихрушка от задния двор на консулството“, той пристига в Цариград. Придобил усещането за един от „позованите“, прекосява стремително родната земя и с помощта на Стоян Диарбекирлията Гаврил Хлътев са „преражда“ в Георги Бенковски. И това „прераждане“ звучи убедително, защото до този момент, въпреки романтичната темпоралност на предходната ретроспективна част, Язова и на имплицитно, и на експлицитно ниво непрекъснато подчертава живия български дух на героя, който копнее да се завърне в родината, но не като роб, а като отмъстител, защото „който отмъщава за народа си, не е само съдия. Той е герой!“. И ако в наратива до тук романтичните внушения се създават и поддържат чрез различни описания и предания за миналото величие на Азия, то в следващите части на романа героическото начало в образа му се аргументира чрез исторически документи по такъв начин, че личност и история да се слеят в едно. Именно от този момент нататък Язова започва изграждането на един митично извисен образ, въплъщение на българския дух тогава, когато нашият народ дръзко заявява решението си, с цената на много жертви, да извоюва своята свобода. Голяма част от личностните качества на Бенковски, заявени в ретроспективната част на романа, са налице и във времето на сегашността, но тук всичко у него (външност, облекло, жест, слово, действие, дори и странната противоречивост на характера му), е подчинено на една цел – да се покаже, че самите особености на времето, в което живее, предопределят неговата революционна същност. Изведен на фона на общата маса българи в непрекъсната аналогия с Васил Левски и в съпоставка с Панайот Волов, Бенковски наистина заблестява със своята изключителност. В някои от постъпките си той ни напомня познатият ни от Вазовите разкази Апостол – още по време на първото си участие в заседание на революционерите емигранти в Гюргево, никому непознатият все още Георги Бенковски, залепва една плесница по бузата на неочаквано влезлия румънски полицай и именно тази му реакция дава основания на присъстващите да го изберат за апостол. И ако в аналогията Левски – Бенковски Язова подчертава , че новият апостол е достоен продължител на делото на Първия, то в съпоставката с Волов са откроени силата на неговата воля в упоритото следване на поставената цел до момента на нейната реализация, незаменимите му организаторски качества, способността му да покорява и води масите. В наратива на текста, разкриващ трите фази, през призмата на която е видяно Априлското въстание (подготовка, избухване и потушаване), Язова откроява три важни периода, в които най-ярко заблестява революционният талант на Бенковски. Трудно се върви по стъпките на Апостола със свое собствено лице – затова немалка част от българите виждат в него бледо копие на Левски. За Петър Бонев например Бенковски е „някакъв самозван наследник на Дякона“, но той не се досеща, че новият апостол е само „жетварят“, който е позован да ожъне жетвата и да прибере зърното, посято от безсмъртния Апостол, той не вижда, че „хиляди класове са узреяли за свобода под бесилото на сеяча“. И тъкмо в сблъсъка с това мълчаливо недоверие се проявява организаторският талант на Бенковски, способността му със словото си не само да пали сърцата на своите слушатели, но и да разбира тревогите на патриархалния българин за съдбата на дом, деца и стари родители по време на бунта, както и да им предложи подходящо решение на проблема. Именно това му дава възможност за един изключително кратък отрязък от време да превърне Панагюрище и околните села в свое „княжество“, да организира и обучи „българската войска“, да създаде „екзархия“ и знаме на възстановената институционалност на своята „държава“ в границите на една империя, което оправдава някои нотки на диктаторско поведение.
Кулминационен момент както в подготовката на Априлското въстание, така и в конструирането на образа на Бенковски, представлява единадесетата част на романа – „Оборище“. Въпреки че наративът на този исторически значим акт на българската революция до голяма степен напомня „Записките“ на Захари Стоянов (Язова дори включва няколко директни цитата от него), тя съумява да разкрие и някои нови черти от характера на Бенковски, които не са получили такъв откроен акцент в творбата на мемоариста. Освен добър психолог, оратор и тактик в разчитането на причините за временните настроения на присъстващите, за да получи необходимото му пълномощно, Бенковски добре познава наклонността на българина „да отдава по-голямо предпочитание на чужденеца и лъскавата униформа“ и използвайки тази тяхна нагласа, ги окуражава, че „русите, сърбите и прочие наши братя славяни“ сигурно ще се включат в борбата за българската свобода, но и ги предупреждава: „Ние сме славяни, но по-напред трябва да бъдем българи, да изкърпим своята съдрана черга, че тогава да мислим за великата идея.“ Умело използвайки езика на простичкия българин, а не непонятните за него „учени“ фрази, той постига желания ефект, а реакцията на Георги Икономов публично утвърждава авторитета на Бенковски: „Че си апостол, че си организатор, че си храбър боец, туй го знаех, но никога не ми е идвало наум, че си дипломат…“
Образът на Бенковски е конструиран като национално-историческа категория и по време на избухването и потушаването на въстанието. Организаторските му способности блясват с най-голяма сила след получаването на Кървавото писмо и обявяването на въстанието и в Панагюрище – организира Главен щаб, разпределя задачите на апостоли, хилядници и стотници, създава куриерска служба, сформира Хвърковатата чета, определена като „първата българска конница… Конница на свободата!“. Всичко това подчертава будния, комбинативен ум на Бенковски, способността му да вижда едновременно и цялото, и детайла от него, както и силата на духа му да наложи своята воля над всички като главнокомандващ на бунта. Това са все качества, които рязко го отдалечават от интелигентния, но нерешителен, муден и поддаващ се на емоциите си Волов. Дори самият Бенковски усеща, че е „надскочил“ себе си, когато вижда резултата от досегашната си дейност – внезапната му заповед реализира онзи негов план, който задвижва трите села в долината, мобилизира всички сред вихъра на „преселението“ и ги кара да не се боят, издигайки човешкото и тленното до безсмъртието и вечността. В този момент изключителното у героя се слива с изключителното като белег на българския национален космос, затова дори Павел Бобеков, който доскоро е възприемал Бенковски като чужденец, удивено възкликва: „Този е избраникът! Този е князът! Той е това, което древните са наричали водител на народа, защото той обича това, което народът обича, и мрази това, което народът мрази.“ Веднага след неговата реплика Язова поднася едно разгърнато портретно описание на Бенковски, включващо всички забранени от поробителите за раята цветове и оръжия, което потвърждава думите на Бобеков: „А тази хубост на неговото лице, тази негова бляскава въстаническа униформа, този черен астраганен калпак, половината облечен в червено сукно, със златен лъв и китка паунови пера над лъва, жълт копринен кордон, вързан от рамото до калпака, със сюртук от зелен шаяк с червена яка и жълти копчета, пристегнал тънкия му кръст, бели тесни беневреци с тънки сърмени ширити по двата му странични ръба, високите ботуши до над коленете, оръжията му: двата револвера с бели кокалени дръжки, окачени на скъпи ремъци и гайтани от двете му страни, сребърната тънка сабя със златна дръжка, телескопът и компасът, преметнати през рамото, нямаха ли те своето място в това царско величие?…“ Произнесената молитва от Бенковски говори за осъзната отговорност за настоящето и бъдещето на тези, които са му повярвали: „Боже, дай ми сила и недей ме оставя сам… Помогни ми в своето предприятие да избавя този народ от железните нокти на тирана!…“ Чрез тази молитва Язова сваля всички обвинения за деспотизъм, славолюбие, властолюбие и диктаторско поведение от своя герой, защото той вижда случващото се не като свое дело, а като „божие предприятие“, в което той е само малко „колелце“ от машината на времето, задвижена от Господ в желаната от него посока. И като че ли точно в тази интерпретация на образа на Бенковски от Яна Язова се оглежда определението на Иван Хаджийски за личността на Бенковски: „Априлското въстание намери своя майстор в лицето на Г. Бенковски, роден революционер и стратег, гений, който, ако се бе родил не в малката България, а другаде в съответно време, щеше да бъде една от най-ярките звезди на световната история.“ („Бит и душевност на нашия народ“).
Ако в „Записките“ на Захари, според Мариела Петрова „В изходната си позиция Бенковски е представител на народа, нищо в него не говори за избраност“ („Захари Стоянов – „Записки по българските въстания“), а според Панко Анчев „Изоставен, той не е тъй красив и обаятелен. Напротив, изпаднал е в отчаяние, в което дори не се мъчи да събере останките от предишната си власт. И никой не се чувства длъжен да бъде с него, защото властта се дава за определено време и само до края на това време е подчинението и съучастието“ („Захари Стоянов и окончателното обуржоазяване на българския свят“), при Язова Бенковски и в тази ситуация излъчва красота, макар и трагически осветена, и може би точно поради това печели симпатиите на читателя. Неслучайно Язова в този момент го сравнява с Едип цар. Както древногръцкият владетел сам избира съдбата си, така и „българският цар“ Бенковски сам взема крайните решения. Той сам отпраща по родните места придружаващите го въстаници от оредялата Хвърковата чета и нарежда на петричанина Делчо Ливер да осинови невръстния Мацко, да се грижи за него до края на живота си като за собствен син. На опита на неговите далматинци да го изведат от състоянието на тежки размишления („Не си ти виновен. Императори и генерали са били в по-тежко положение.“), като Едип цар с тежка въздишка Бенковски отвръща: „Оставете ме!… Изпразнете по-добре оръжията си отгоре ми, тук да умра! Не съм достоен аз вече да живея… С какви очи ще погледна света?“. И ако при Захари Стоянов (според Панко Анчев), „Мъка е да гледаш такъв човек“, то Язова веднага след цитираните по-горе думи на Бенковски го въздига до пиедестала на пророк: „Когато Бенковски тръгнал от Лисец, погледнал за последен път своята бунтовна столица, която плавала в огън и кръв, и казал с просълзени очи: „Моята цел е постигната вече!… В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да се затвори!…“ Това не могат да бъдат думи на отчаян и жалък човек, защото те говорят за сила на духа в най-трагичната ситуация, за забележителен ум, който не е изгубил способността си да вижда конкретния факт в измеренията на историческото време. Героически осветена е и смъртта на Бенковски – той „рухва“ на земята след „гърмеж на около двайсетина пушки едновременно“, а отрязаната от „един освирепял турчин“ глава на войводата, под конвоя на заптиетата, отнася в София не кой да е, а отец Кирил, „достойният, който е спуснал завесата – според волята на всесилния разпоредител“. Така Яна Язова внушава, че смъртта на „българския цар“ Бенковски е по волята божия – той е бил предопределен свише за определена цел, и, изпълнил своята земна мисия, отново се завръща при „всесилния разпоредител“. Чрез наратива на целия роман Язова превръща личността му в нова българска митологема, съизмерима с Апостола на свободата Васил Левски. Неслучайно и писателят народопсихолог Иван Хаджийски отбелязва: „Бенковски имаше само този грях, че душевно бе изпреварил своите съвременници“.
А сред тези „съвременници“ е и Захари Стоянов.
ЗАРАТА публикува от списание „Птици в нощта“, отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора.
За жалост неуловимото време, съпроводено от политически конюнктури, обрекоха на забрава доста от големите имена на местни творци и за мнозина от младото поколение те са почти неизвестни. Този факт определя основната дейност както на фондацията, така и на списанието, носещо същото име като на Лилиевата книга – да се възроди богатото литературно минало на Стара Загора и региона.
