ЗАРАТА публикува от списание „Птици в нощта“, отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора.
Отидоха си, но стиховете им остават с нас
Петър ВАСИЛЕВ
ГНЕВНО
По навик сякаш – денем и нощем –
където ходя, където бродя –
нещо ме стяга, нещо ме гложди
и знам какво е, мили народе.
И зная още, народе мили,
как се преглъща – през зъби сякаш –
чуждия присмех, че си безсилен
и дремеш духом, дремеш и чакаш.
Чудото чакаш, но чудо няма.
И кой ли свестен ще ти завиди,
Щом си разсипеш – камък по камък –
това, което сам си иззидал?
И кой ли свестен ще те похвали
след тези срамни метани днешни
за чужда милост, за чужда жалост,
сякаш си блуден, сякаш си грешник?
В такива ями току се тикаш,
че с тази буца, дето ме дави,
ще ме спасиш ли да не извикам:
писна ми вече – много ти здраве!
ТОЛКОВА
Да го усуквам ли? Не бива.
Не ми прилича. И не мога.
Друг нека сладко ви приспива
с брътвежите на демагога;
друг нека ви събужда с басни –
предимно модни и купешки –
за все по-лъскави съблазни
и за правата ви човешки.
И нека той ви тананика
за още куп неща прехвалени…
А аз ще си сдържа езика,
защото ви познавам хала.
И както съм се свил във ъгъла
на жалката ни прокопсия,
ще смятам колко са ни лъгали
/в това число и мен самия/.
Дали прогледнахме обаче –
не смея даже да запитам.
А бяхме уж народ юначен
и уж достоен за възхита.
Сега сме вкопчени в прогнозите
и все по-страшна става болката:
не ни се пише нищо розово –
изчезваме комай – и толкова…
Съвсем изчезваме… И толкова!
АКТУАЛНА ПЕСНИЧКА
Щом съвсем ми додея да се щурам из къщи,
имам близка алея – две алеи са в същност.
Аз поемам по главната – покрай кръглите пейки.
/В същност доста отдавна заспортувах седейки/.
С двама-трима акрани, от живота обрулени,
чоплим своите рани и държавата хулим.
То да беше държава – да я кичим със лаври.
Вижте как продължава с цял народ да се гаври.
Че си имал заслуги, вече яко я дразни,
щом е рай за бандюги и продажници разни…
Та това ни е темата. /И за болното здраве/.
Но за голите темета и душите корави
то е дразнещо блеене на посърнало стадо.
И ни гледат разсеяно. И ни хокат злорадо.
Но ще кажа, шептейки, /за утеха и в скоби/,
че на крачка от пейките е Кенанското гробище.
Тъй че… Гледайте ласкаво, мои мрачни другари:
щом такива сме в Хасково – да му мисли България.
