ЛЮБОВТА – СТРАНА, КОЯТО ДЪЛГО ЩЕ ОТКРИВАМ…
Петя Александрова
***
ДА, любов. ДА, дори когато си глуха и няма.
ДА, дори когато рушиш и олтара, и храма.
ДА, когато – болна, остаряла, ревнива –
с кал ме удряш или с камшик от коприва.
ДА – и в дни на умора, невяра, несрета.
ДА! – ти казвам, дори да крещя „Проклета да си!”
Даже всичко когато гасне, рухва, изтича –
и тогава няма да чуеш НЕ да изричам…
ДА, любов. Без глас и без дъх, на края на друма,
ДА! – кажи, когато последното ДА ти издумам…
Из „Птици в нощта“: Мария Лалева – стихове
ЕСЕН
Аз съм тленна, тленна, тленна,
остарявам аз –
кичурче къпина есенна,
клюмнала в дъжда.
И напразно тичаш пряко
мокрия листак –
моята душа е скрита
в корените чак.
Само глас – ръждив и хладен –
ще те срещне тук:
За плода сте закъснели,
вече мина друг…
ПРОЗРЕНИЕ
Звъняха чаши, гръмка реч
над масата благоуханна.
А плахо още, отдалеч,
прииждаше позната тайна:
тъй близо – твоята ръка,
все още чужда, некрасива,
и устните – като страна,
която дълго ще откривам,
а после ще изгубя, знам,
и като скитника окаян
ще благославям и проклинам
над всяка щипка пръст оттам…
ШЕХЕРЕЗАДА
Царят заспива на приказката в средата.
Натежава главата му върху гръдта ми,
сякаш е от сребро и злато лята.
Но аз не смея да се помръдна.
Може би тъкмо сега минава над бездна
и въжето му се прокъсва…
Може би глутница вълци го гонят
и сърцето му бие до пръсване…
Може би единствената, за която копнее,
го докосва в съня с къносани пръсти –
както аз не умея…
Спи, любими.
И стражите вън са заспали.
Аз не спя, аз измислям новата приказка…
Ако млъкна, никой няма да ме пожали –
от най-високата кула ще ме хвърлят в зори…
Само думите ме спасяват,
заради тях в постелята ми лежиш…
Дума след дума, още и още…
Колко му е, ще издържа –
остават ми само хиляди нощи…
Аз мълча
Аз съм ябълката на върха на дървото.
Аз мълча, аз нищо не казвам.
И понеже слънцето ме огрява между оголелите клони –
на теб ти се струвам златна.
Аз мълча, аз нищо не казвам.
Нито птиците, нито вятърът ме е нахапал.
Затова ти се струвам най-сладката.
Аз мълча, аз нищо не казвам.
Всеки ден се заканваш, че ще се изкатериш,
ще протегнеш ръка към мен…
Аз мълча, аз нищо не казвам.
Ще го направиш ли някога?
Или докрай ще отлагаш,
от боязън да не тупнеш долу
с рани на колената…
Аз мълча, аз нищо не казвам.
Отдавна съм само кожичка алена,
само празно сърце,
само смръзнали от студа семена…
Да беше продумал нещо –
сама щях да ти падна в ръцете.
Но ти не ме повика нито веднъж.
Аз съм ябълката на върха на дървото.
Аз мълча, аз нищо не казвам.
ЗАРАТА публикува от списание „Птици в нощта“ (2019г.), отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора. За жалост неуловимото време, съпроводено от политически конюнктури, обрекоха на забрава доста от големите имена на местни творци и за мнозина от младото поколение те са почти неизвестни. Този факт определя основната дейност както на фондацията, така и на списанието, което носи същото име като на Лилиевата книга – да се възроди богатото литературно минало на Стара Загора и региона.
