Проф. Симеон ХАДЖИКОСЕВ
БЪЛГАРСКИЯТ СИМВОЛИЗЪМ
/Фрагменти от статия/
Основите на българския символизъм са поставени през 90-те години на ХІХ век, когато в литературата ни навлиза младо поетическо поколение, родено в годините около Освобождението и разгърнало таланта си в условията на свободния живот.След това творческата, естетическата и обществена дейност на авторитетната група около сп.“Мисъл“ създава обективни предпоставки за възникване и утвърждаване на българския символизъм.В кратката история на бъэлгарския модернизъм се разграничават два ясно обособени, макар и застъпващи се периода: индивидуализъм /1892-1910/ и символизъм /1905-1930/.
Индивидуализмът е свързан главно с с естетическата и творческата платформа на групата около списание „Мисъл“ По-неопределен като естетическа програма, по същество той неистина е естетски бунт срещу реалистичните традиции в българската литература и е белязан с печата на ницшеанския индивидуализъм и волунтаризъм, окозал силно въздействие върху личността и делото на П.П.Славейков.Дейността на групата около „Мисъл“ подготвя появата на символизма още през първото десетилетие на ХХ веки в този смисъл може да се разглежда като предсимволистичен период, независимо от противоречията между двете творчески поколения…
Според изследователи програмно стихотворение на българския символизъм е „Песен на песента ми“ /1901/, предвещаващо нравствено-психологическата криза на Яворов, разразила се след първия му „македонски“ период /1902-1903/, спред други за начало на българския символизъм трябва да се приеме включеното в антологията стихотворение на Теодор Траянов „Новий ден“, отпечатано през 1905 г. В списанието на П.Генадиев
„Художник“ , един от ранните органи на символизма у нас…
Из „Птици в нощта“: За шестте грама душа – Таньо Клисуров
След 1805 г. В поезията навлизат творците от поколението, родено след 1980 г. Техен „доайен“ е младият Теодор Траянов, който по време на публикаията на „Новий ден“ е 23-годишен. По-възрастен от него и Димитър Подвързачов, наричан Бащата /р.1881г./, но неговото място в символистичното поколение е сравнително доста по-скромно. След Траянов идват по младите от него Н.Лилиев /р.1885/, Ем.Попдимитров/р.1885/, Д.Дебелянов
/р.1887/, Л.Стоянов /р.1888/, Хр.Ясенов /р.1889/ и Гео Милев/р1895/, който е пръв представител на постсимволизма, осъществява връзката между него и следващите го модернистични направления/ експресионизъм, имажинизъм, футуризъм/…
Основна характеристика на българския символизъм е неговата закъснялост.Ако приемем за рождена дата 1905 г.закъснението му спрямо „класическата“ школа на френския символизъм е точно 20 години, а по отношение на останалите национални школи – 10-15 години.Своя късен апогей символизмът у нас достига в навечерието на на Първата световна война в 1914г., когато започва издаването на списание „Звено“…
Важно е да се подчертае, че закъснялостта на нашия символизъм не е само обективен исторически факт, установен от съвременната наука.Тя е била и субективно осъзнавана от пионерите на символизма като чувство за недостиг на литературна традиция, за прекъснатост на културно-историческите процеси, като усещане за литературна „недостатъчност“, която трябва да се превъзмогне…
Но докато европейското декадентство се опива от идеята за залеза на човешката култура, от безволева и малко болезнена изтънченост, българският символизъм не може да стигне до подобни състояния по естествен път.И тъкмо в тази пародоксална ситуация, която прави подражанието на чужди образци у нас неорганично и нерядко смешно, е заложена дълбоката самобитност на българския символизъм.Пренесен на българска почва в началото на века, символизмът се развива у нас като особен вариант на общоевропейското направление със свой самобитен и ценен влог в развитието на българската литература…
Едва ли ще бъде пресилено да се каже, че Яворов е единствената дълбоко трагична фигура сред българските модернисти, която носи от люлката до гроба си своето тъмно страдание и зародиша на преждевременната си гибел.Един сроден нему дух – Гео Милев – успява да го оцени по достойнство, изтъквайки страданието у Яворов като еманация на духовната енергия от дългоспотаявано народно страдание…
Друга съществена черта на европейския символизъм е урбанистичната тема, която като цяло е не характерна за българския символизъм.Символизмът по принцип е свързан с пейзажа и атмосферата на големия град.
Всеобщо признато е, макар недостатъчно мотивирано е мнението, че българският символизъм е по-земен, по-“реалистичен“ в сравнение с останалите варианти на направлението.Това твърдение намира опора преди всичко в народопсихологията на българина. В борбата си за оцеляване през дългите и мъчителни робски столетия той се е вкопчил здраво в земята, слял се е с природното, освободил е душевността си от религиозни и мистични наслоения…
Българските символисти обаче притежават изключително развито и дори болезнено чувство за родина. Почти няма техен представител, който да не е оставил стихотворение на тази тема в отличие от представителите на западноевропейския модернизъм, за които тази тема не е характерна.
Символизмът е лирика на деликатните чувства и състояния, на сложните нюанси и преливания в настроенията и изживяванията, за които той изнамери и съответен език – неимоверно богата поетическа лексика, с гъвкав и усложнен синтаксис. В това е най-голямата заслуга на нашия символизъм
, който превръща българския стих в съвършен инструмент за изразяване на сложни психологически състояния.
За първи път при символизма се отделя толкова голямо място на фонетичната, звуковата страна на думата, тъй като тя е важен музикализиращ елемент. Затова в поезията от онова време нахлуват толкова много странни, екзотични архаични думи, които носят определен семантичен ореол и същевременно имат и безспорна евокативна сила…
Символизмът като цяло един от органичните етапи в развитието на българската литература, допринесъл с върховите си постижения за изясняването на родната поезия и представящ неин самобитен влог в световната лирика.
ЗАРАТА публикува от списание „Птици в нощта“, отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора.
За жалост неуловимото време, съпроводено от политически конюнктури, обрекоха на забрава доста от големите имена на местни творци и за мнозина от младото поколение те са почти неизвестни. Този факт определя основната дейност както на фондацията, така и на списанието, носещо същото име като на Лилиевата книга – да се възроди богатото литературно минало на Стара Загора и региона.
