Свещеноиконом Илия ТЕНЕВ
С А М О Д И В И
В ТАЯ НОЕМВРИЙСКА НАДПРЕВАРА ПРЕДУТРИННО КОКОШКА ПРОПЯ ВМЕСТО ПЕТЕЛ. Динчо Карамана вече беше впрегнал младите волове. Ралото беше натоварено на каруцата. После с остена подкара добичетата през разтворената пътна врата, до която стоеше смълчаната стрина Кера, която изпращайки го, само махна с ръка и сетне бързо и чевръсто затвори портата. Дори не го проследи с поглед. Силуета на Карамана бързо се разтваряше в полуздраченината. А тя, стопанката на двора, все още сънена, се питаше в себе си, дали преди малко кокошка наистина пропя вместо петела? Само се прекръсти, а от устата й се отрони тих звук, подобен на „Господи, помилуй!“
До местността Белият камък, където се намираше нивата, имаше не повече от половин час път. Беше леко влажно, като че ли през нощта бе валяло. Наоколо дълбока тишина. Чуваше се само скърцането на колелата и задният дингил, който от време на време поскърцваше. Бързо задминаваха и последните къщи на все още спящото село. Но чудно, никъде петел не се чуваше да пропее! Небето, по което звездите постепенно избледняваха, като че ли се разтваряха в прииждащата светлина, сякаш се бе спуснало ниско над земята. Карамана вървеше редом с животните, като често ги побутваше с остена. Пътят беше пуст. Не се забелязваше никакво присъствие. Странно! Дори не се чуваше кучешки лай. Разбра, че бе от първите тръгнали за оран. По–късно щяха да дойдат и синове ти му, а единствената им дъщеря, все още малко девойче, трябваше да помага на майка си.
Из „Птици в нощта“: Иван Енчев
Почти бързешком преминаха дървеният мост над придошлата Сазлия. Чуваше се бълбукането на буйната вода, която биеше силно по гредите, като че ли искаше да отнесе цялото съоръжение. Колелата на каруцата силно потракаха по гредите и разтърсиха предутринната тишина. Шумът от силното скърцане би събудил и умрелите от близкото гробище. Като се върне вечерта ще намаже колелата с катран, каза си Карамана. Наоколо светлината стана по–осезателна. Когато след моста отново стъпиха на черният път, тракането мигновено се прекрати. Вървеше се леко и меко, без придружаващото скърцане на каруцата. Пътят минаваше покрай езерото на самодивата Люба, за която все още се носеше поверието, че спасила селото от набезите на турците. Когато се изравни с оградата на селското гробище, Карамана спря за малко, обърна се към гробовете и със страхопочитание се прекръсти, казвайки тихичко:
– Бог да прости!
В този миг с крайчеца на окото си забеляза, че откъм спокойните води на езерото настъпи някакво движение. Във виделината съзря раздвижването на клоните на отсрещните върби, които бяха потопени във водата, сякаш пиеха от нея. Зачуди се, че без никаква команда воловете сами спряха. Като че ли нещо ставаше! Почувства известно объркване. Като че ли и животните стояха нащрек. Стори му се, че главите им трепнаха. Да, добичетата бяха извърнали глави към върбите. Тогава изневиделица ги съзря: бяха две – руса и червенокоса, облечени в дълги бели дрехи. Изскочиха от върбите, преминаха над вода и се насочиха към тях. Не вървяха, а летяха. По–точно долетяха към даначетата. Чу и неистово пискане идващо от тях. За секунда, макар и замрял, съзря и лицата им: измамно красиви и диви, дори ужасяващо неприемливи. Пискането бързо премина в неразбрани крясъци, като че ли искаха да си поделят животните. Карамана беше замрял. Ни можеше да помръдне, ни да повярва. Беше чувал за самодиви, но сега вече ги и видя. А те, русата и червенокосата, издавайки диви викове, скочиха над самите млади волове, сякаш се стремяха да ги яхнат, разголиха тела, плъзнаха нозе по вратовете на животните и минавайки край слисаният човек, дори без да го погледнат, светкавично се стрелнаха в близкото гробище, прескочиха с лекота оградата и бързо се изгубиха между храстите и дърветата с окапали листа. Всичко стана за един миг. Динчо Карамана още не можеше да помръдне. Стоеше до каруцата застинал. Дори дъх не можеше да си поеме. В този момент нещо друго привлече вниманието му. Двете смълчани даначета бавно, бавно започнаха да подгъват колена. Като че ли умираха. Урочасани ли бяха!? Нещо лошо ставаше с младите животни. Ако те умрат, умираше и семейството му. С какво щеше да оре нивата си!?
– Ставайте, ставайте!… – неочаквано завика Карамана и колкото да бе още слисан от току–що отминалото видение, намери сили да насочи остена си към животните. – Дий, дий, хайде давайте!…
Опъна повода и макар животните да тръгнаха неохотно, успя да направи успешна маневра, да обърне каруцата обратно. Добичетата не трябваше да падат на земята. Какво щеше да прави тогава!?
– Ставайте, ставайте, мамка му!… – вече по–смело викаше Карамана, без да му пука, че наблизо е гробището.
Животните вървяха бавно и тромаво, като че ли всеки миг можеше да рухнат. Пътят на връщане му се стори мъчителен. С трясък преминаха през моста. Не спираше да ръга животните с остена и да ги подканва. Околните къщи вече се събуждаха. Имаше и излезли на дворовете и с любопитство гледаха към тях. Може би се питаха защо ли Динчо се връща в ранни зори?
– Дий, дий, хайде давайте! – подканваше безспирно Карамана.
Само да не паднат! Какво щеше да прави без тях? На него самите му крака се подкосяваха, а камо ли на добичетата. По–едно време му се стори, че ускориха хода, сякаш се окопитваха. Още отдалече завика с висок глас:
– Булка, излизайте, излизайте!… Кажи на момчетата да донесат торбата със сол!
Възрастната и уплашена жена се затича между пилетата и лаещото куче. Препъна се в коптората, но не падна. Забрадката й се бе спуснала по раменете, но не обърна внимание. Най–големият им син вече бе отворил вратата. Карамана бързо насочи животните и каруцата към двора.
– Динчо! – извика уплашената жена. – Какво има?
А той вместо отговор запъхтяно и развълнувано извика:
– По–бързо солта и търкайте даначетата по вратовете, за да не умрат…
Другите трима синове вече бяха донесли торбите със сол. Пръв Динчо загреба солта и обсипа врата на по–близкото животно, като силно разтриваше със солта кожата по врата. Едно от момчетата се зае с другото животно.
– Не спирайте да търкате!… – не преставаше да нарежда Карамана, без да си поема дъх.
А стрина Кера, все още объркана, успя да запита:
– Какво стана бе, Динчо? Защо се върна от къра?
А той, без да поглежда към нея, отвърна:
– Самодиви, самодиви излязоха от върбите и урочасаха даначетата… Търкайте бързо и силно, за да се съвземат…
Карамана бе свалил горната си дреха. От ризата му се вдигаше потна пара. Със задоволство забеляза, че постепенно животните започнаха да се съвземат. Синовете им също изглеждаха уплашени и стреснати. Дядо Динчо беше бръкнал в пояса си, за да потърси кесията с тютюна, когато до тях се бе приближило десетгодишното им момиче. Беше още сънено. По бялото му личице не се забелязваше никаква уплаха. В едната си ръка държеше бяла чивричка, а в другата, за изненада на всички, голям остър нож.
– Тате – обърна се към Карамана момичето със спокоен глас, – тая заран, когато отидох на кладенеца, внезапно се появиха две момичета… Сякаш от въздуха дойдоха. Едната с руси коси, другата с червени.
Карамана от учудване само зяпна. А девойчето все тъй спокойно продължи:
– Казаха ми, че ако тая заран кокошка пропее като петел,да се заколи…После, сякаш се разтвориха отново във въздуха…
Наоколо беше настъпило мълчание. А момичето съвсем бавно свали ръката с ножа и го изпусна на земята. А другата, с която държеше бяла кърпичка, я подаде към слисаният си баща.
– Избърши се, тате, целият си потен!…
Сега, след толкова време си спомням с умиление, че това бе един от спомените на мама, разказани набързо между забързаното ежедневие на солта и хляба…
ЗАРАТА публикува от списание „Птици в нощта“, отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора.
За жалост неуловимото време, съпроводено от политически конюнктури, обрекоха на забрава доста от големите имена на местни творци и за мнозина от младото поколение те са почти неизвестни. Този факт определя основната дейност както на фондацията, така и на списанието, носещо същото име като на Лилиевата книга – да се възроди богатото литературно минало на Стара Загора и региона.
