Васил Станев
Бях на лечение след една злополука в медицински рехабилитационен център в Любимец, около Нова година, 2018 г. Сградата тогава беше в ремонт. Всеки ден, когато ме водеха в центъра, тя ставаше все по-хубава и хубава. Радвах се на това, което виждаха очите ми. Всеки ден, докато траеше лечението ми.
Прибрах се в Симеоновград. Спомних си, когато работих като библиотекар-домакин в тази сграда. Не ми даде покой да отмина безмълвен, след това което видях. Спомените ме дебнеха всеки ден, а вечер се появяваха мигове и картини, преживени с приятели тогава. Понякога вечер започнах много ясно да си спомням неща, които току-що стават в момента. Събуждам се и усмихнат разбирам, че това е сън далечен.
Връщам се отново в този град, защото много го обичам. Тук ми е коренът. Костите на дядо ми лежат на тази земя. Той е убит през Балканската война 1912-1913 г. Името му е записано на паметната плоча в Градската градина – Илия Янакиев Нинев. Той е имал четири деца – син и три дъщери. Едната от които е моята майка. Вуйчо ми Николиш е първият кмет след 9 септември 1944 г.
Аз в този град прекарах двадесет и повече години от моята младост. Обичам го, защото тук се роди и моята дъщеря и тук остана с децата и внуците си. Казвам го, защото силно ме провокира да напиша този спомен за сегашния Младежки център, тогава Гарнизонен военен клуб, известен под името ДНА по това време. Ето каква дейност развивахме тогава и най-важното как е добила сградата сегашния си вид, разбира се преди ремонта.
На времето старата постройка е била къща на заможен селянин. По-късно в сградата се настанява военното окръжие, после го преместват в Харманли, а сградата дават на военните за Военен клуб. Него го предават за стопанисване на поделение 55450, с командир на военния гарнизон подполковник Илиев. В гарнизона тогава имаше три поделения – урувското, с командир подполковник Киров – Цар Киро и граничното поделение 10330 – 13-и граничен отряд.
Аз бях назначен в първото поделение при подполковник Илиев, със заместник командир по политическата част /ЗКПЧ/, подполковник Курти Костадинов. На другия ден се явих при командира на поделението. Почуках, почаках след „влез“ и влязох. Илиев стана и учтиво ме покани
– А, Васко, дойде ли? Влез.
Седнахме.
– Обърнах се към теб, защото разбрах, че сте с моята съпруга съученици. Нещо повече, стоели сте на един чин до четвърто отделение тогава. Виновницата да разговаряме сега така е тя. Тя те „предаде“ – шегувам се. Каза, че си завършил художествено училище, а на нас точно такъв човек ни трябва. Е, ами добре дошъл тогава! Ще идем да те представя на началника ти.
Намерихме го на плаца, представи ме и на раздяла ми каза:
– Ако нещо ти трябва, идвай без притеснение.
Началникът ме покани в неговата канцелария.
– Василе, нали така се казваш?
– Станев! Васил Станев.
– Ами добре.
Влязохме и какво да видя. Пълна скръб – трагедия. Бюро, на бюрото телефон, зад бюрото на стената ковьорче, от страни шкафче с ролетка, пред бюрото дълга маса с шест стола. Всичко това боядисано в ярко червена боя, даже цокъла на стената и пода. Тясна пътечка, не знам от колко години постелена на пода.
Подполковникът седна на бюрото си, извади пакет „Арда“ и запали. Изпусна кълбо дим, което закри месестото му червено лице от моя поглед. Седнах и аз. Той започна пледоарията си. Разбрах.
Направих план с проект на трите роти димитровски стаи. Опряхме до пари, а такива бяха предвидени само за канцеларски материали. Както е казал народът: „С трици маймуни не се хващат“. Ами тогава? Тогава в другото гранично поделение. Голямо поделение с цял полит отдел, с ранг на бригада. Там имам десетина приятели, с които бяхме заедно във Военното гранично училище. Ще спомена само някои от тях – Радин, Дошков, Спасов, Колев, Заеков, Кочев.
Отидох при Кочев. С него бяхме в едно отделение, в един взвод. „Изплаках“.
– Хайде сега, приятел в нужда се познава.
Аз му „плача“, той слуша.
– Ставай и идвай с мен!
Почука на вратата, на която пише „Началник полит отдел“. Чухме „Да“ и влязохме.
– Другарю полковник, моят приятел и съкурсант от военното училище Станев, скоро е назначен в Гарнизонния военен клуб. Дойде за помощ.
Накратко обясних на полковник Петров, какъв ми е проблемът. Той слуша с голямо внимание казаното от мен, без да ме прекъсва. Минута мълчание. Усещах ритъма на сърцето си. Взе лист и написа нещо на него.
– Кочев, иди с приятеля си във вещевия склад и дай на старшината бележката.
– Благодаря, другарю полковник.
Едва изговорих тези думи, задавено с буца на гърлото си. Не можах да кажа „Довиждане“.
– Васил Станев е и добър художник, допълни Кочев на излизане.
– Ще трябва и на мен!
– С най-голямо удоволствие, другарю полковник.
– Кочев, после при мен!
– Слушам!
С помощта от граничното успях да направя всичко онова, което бях планувал в поделението на Илиев. Сега трябва да отделя внимание и на клуба. Малката библиотечка трябва да функционира, трябва да приуча децата да идват за книги. Трябва да помисля и за други занимания. Хрумна ми да използвам местната керамична фабрика. Ще използвам глинения материал от фабриката, за да направя кръжок по моделиране с децата на военните. А може да се запишат и други.
Направихме го. Започнаха заниманията. Почнаха с листенца и цветенца. Децата бяха много радостни и въодушевени. Водеше ги тогава другарката Павлина Севова – учителка от „Захари Стоянов“.
Сега да видим с какви състави можем да се представим за участие във войнишката художествена самодейност. Представихме се с войнишки хор с маршова песен, войнишки танцов състав, певческа група за народни песни, детски драматичен състав – пиеската „Грозното пате“, едноактна пиеса „Разпит“, индивидуални изпълнения на народни песни – Елена Сапунарова и две деца, изпълнение на гайда, рецитиране от Маруся Василева на 5 години на стихотворението „Хирошима“ на Назън Хекмет и аз, Васил Станев с „Даваш ли даваш, Балканджи Йово“…
Комисията определи кои са номинирани за първенци с грамоти, подписани от генерал Зикелов и кои ще участват в заключителния гала концерт в ДНА – Стара Загора.
Фестивалът вече беше история. Ентусиазиран от успеха на нашия клуб, започнах да мисля по-големи театрални изяви. На пръв поглед неосъществими. Но не бива човек да се отказва, без да е опитал. И опитах. Направихме пиесата „Свръзка 317 загина“. Капитан Рангелов, старши-лейтенант Тодоров, Алина Станева, Елена Сапунарова, Цветко Бозалиев и аз, Васил Станев.
Моят приятел и колега художникът на ДНА – Стара Загора, при едно гостуване при него ми подхвърли една налудничава идея.
– Васко, защо не направиш нашата пиеса „Тамара“ в твоето ДНА? Ще помогнем и ние. Декор, реквизит, всичко е в склада. Само сценични костюми трябват, но за тях аз отговарям. И действащите лица са само седем+едно дете. И по-важното е, че сцената не се променя през трите действия. Онази пиеса, дето подготви, е по-трудна за изпълнение. Много действащи лица и различни постановъчни картини. Чудя се как си се решил?
Показа ми и снимките от пиесата „Тамара“. Изглеждат чудесно.
– Напечатаните копия на пиесата са при мен. Имаш ги. Ще те запозная с Доньо Донев, артистът, който постави пиесата на наша сцена.
Склони ме. Взех снимките и седемте напечатани копия. Прибрах се. Прочетох няколко пъти пиесата. С всеки прочит тя започна да ми харесва и става все по-хубава и интересна. А и засили желанието ми да я видя и на наша сцена.
Не можех да заспя. Съзнанието ми беше ангажирано с тази пиеса. Ставах, излизах навън, пушех, пак лягах. През цялата нощ ми се въртяха различни картини и идеи. В съня си се разхождам на малка сцена в красива сграда. Събудих се и разбрах, че съм в леглото. Значи сън е било. Никой не ръкопляска, с усмивка и малко превъзбуден, но притеснен, тръгнах да търся Цонка Врабчева. Страхувах се да не ми откаже ролята на „Тамара“. Всъщност не виждах кой друг би изпълнил ролята от самодейците в Любимец.
Намерих Цонка в читалището.
– Цонче, здравей!
– Здравей, Васко!
– Нося ти една пиеса, но преди да ми откажеш прочети я. Виж и снимките. За другите роли хората ми са готови. Ще се радвам отговорът ти да е „Да“! Бъди щастлива!
След няма и два часа Цонка дойде в ДНА.
– Да почваме готова съм! Откога искам да изиграя такава роля.
– Да скоча и да те разцелувам!
– Ами, давам тогава!
– Шегувам се.
– И аз.
Предупредих и другите участници, че ще почваме репетициите на пиесата.
Отидох в Гранично при полковник Петров. Намерих го в кабинета му. Споделих, че съм сънувал много хубав сън. Че играем новата пиеса в хубава наша сграда. Където е сега тази, на нейно място.
Полковник Петров ме изслуша, не реагира веднага.
– Чудесно, Васко, знаеш ли, че сънят ти е осъществим. Днес чакам главния архитект на Хасково за музея ни, който ще строим. Ще му споделя прекрасната ти идея.
Не мина и два-три дни и Петров ме извика и сподели, че архитектите с удоволствие ще се заемат с твоето предложение.
– Петров, още утре ще ти пратя един архитект и един строителен инженер да огледат мястото и да вземат размерите, според тези основи, които са изкопани.
Още на следващия ден дойдоха двама архитекти и инженер. Новата сграда ще бъде на два етажа с голяма тераса към шосето, залепена за старата съществуваща.
– Нека, казах развълнувано. Моля, искам да има и сценичка.
– Ще има, разбира се, мисля че ще е на втория етаж, на мястото на голямото помещение. Е няма да е голяма, но ще трябва да има и гримьорни, две, нали така?
– Разбира се, не може без гримьор на една сцена.
Поговорихме още малко и ги изпратих до поделението.
След срещата с архитектите пак не можах да спя от радост и вълнение. Представях си как в новия клуб ще има много офицери и сержанти, а и семействата им, с различни занимания и игри.
Отидох пак при Петров.
– А, Станев, тъкмо щях да пращам войник да те вика. Ще те командировам до полит отдела на армията, при човека, който стопанисва и разпределя политико-просветното имущество и пособия. Най-напред ще идеш с влак. Да видим какво можеш да измолиш. Знаеш софиянци колко са надути. Още не си отворил устата и те казват – няма. Няма в склада, и в Искър пясък няма. Старшински приоми.
Взех требване за пътуване и заминах. Намерих отдела, който търся, почуках, почаках да чуя „Влез“. Влязох и спрях на вратата изумен и шокиран. Даже не можах да поздравя. Не можах да повярвам на очите си. Офицерът, който стоеше зад бюрото си, стана бавно.
– Васко, ти ли си?
– Аз съм, другарю подполковник бати Христо!
– Влизай де, хубава работа, защо стоиш като статуя на вратата? Заповядай!
И показа коженото кресло. Боже, да не повярваш, след толкова години.
Стаята му същински генералски кабинет. Много добре и с вкус обзаведен. Настаних се мълчаливо.
– Е, как си, какво те носи насам? Не мога да повярвам, че стоиш до мен.
– Ами, добре съм, благодаря!
– Не се притеснявай, кажи как си и къде работиш.
– Ами, работя значи… в едно военно-културно заведение, така наречено Гарнизонен военен клуб, в град Любимец.
– Знам къде е.
– Та, в клуба, освен сградата, която имаме, имаме и малко книжки детска литература и нищо друго, затова съм тук, а работя като домакин-библиотекар.
– Спокойно, Васко, всичко ще бъде наред!
– Сега ми кажи номера на поделението ти.
– 10 330.
– Добре, ето почваме.
Стана и отиде зад бюрото си, вдигна телефонната слушалка и набра централата. Поиска да го свържат с полит отделът на 10 330. Нямаше и пет минути и телефонът му извъня. В слушалката се чу „Говорете“.
– Васко, какъв чин има началникът ти?
– Полковник.
– Другарю полковник, до мен е Вашият служител. За да се прибере с това, за което е изпратен, трябва да му изпратите бордова кола, за да си пренесе пособията, които му дадохме.
– Значи си е изпълнил задачата, за която сме го изпратили.
– Тъй вярно!
– Много Ви благодаря, другарю…
– Подполковник Желязков. За нищо, ще останете доволен . Служителят ви е много настоятелен и точен.
Във вещевия ми атестат ми написа даденото ми: моникс, тенис маса, комплект, телевизор, акордеон, гайда, гъдулка, киномашина „Славянка“ 16 мм, 100 бр. художествена детска литература.
Прочете ми какво ми дава.
– Ако мислиш нещо друго, казвай докато съм „развързал кесията“, шегувам се. Ако искаш и пиано ще ти дам. Но ти ми каза, че нямаш място.
Поклатих глава.
– Така е и ти благодаря.
– Няма да ми благодариш, за мен е неплануван празник днес.
– Трябва да вървя към ЦДНА за хот…
– Моля, никакъв хотел. Какво говориш, днес си ми гост. А има и за какво да си говорим.
На другия ден ми изпратиха кола-камион и се прибрах щастлив и горд от изпълнена безупречно задача. Подредих на място всичко донесено, монтирах под стълбището за втория етаж, а екранът – в долното голямо помещение.
Репетициите на пиесата вървяха много добре. Декорът и сценичните костюми донесохме от Стара Загора. След два, може би два и половина месеца пиесата беше готова. Обявихме датата на премиерата.
На нея гости бяха Доньо Донев, артистът, който поставил същата пиеса в ДНА – Стара Загора, и художникът на декора, художникът на ДНА – Марко Елховски, същият, който ме убеди да поставим пиесата и на наша сцена, в нашето ДНА.
От операта ми дадоха четири танцьорки – балерини за сценичните картини в харема на цар Мурат. И така. Завесата се отваря и публиката ахна. Сцената беше завладяваща. Играта прекрасна. Светлини, ефекти, феерия, чар, красота. Представлението мина блестящо с голям успех. Цветя от кмета, тогава председател, от профсъюза, от ТКЗС, Керамична, училище „Захари Стоянов“ и „Христо Ботев“. Публиката и приятели останаха на сцената и в салона да коментират дълго време играта.
Пиесата играхме с успех още два пъти. Представихме я и в Ивайловград. Имахме запазена дата и за Тополовград.
Искам да спомена и самодейците-артисти в „Тамара“: Георги Вълков – Тото, Цонка Врабчева, Милена, Здравко Колев и синът му – син на Мурат, Васил Станев, великият везир – пашата.
За съжаление някои от тях не са вече между живите. Нека да почиват в мир! Амин!
Съседите на клуба ми
се разсърдиха, че новата сграда засенчва
къщата им,
но какво да се прави. Такъв е животът. За съжаление не можах да се нарадвам на новата придобивка в ДНА. След време почнах работа като художник в „Н. Гогов“ – Харманли. Простих се с истински дом на армията, но се радвам, че го има в този хубав град, благодарение на полковник Димитър Иванов Петров от с. Мечка, Русенско. Скоро научих, че е от селото, в което служих като граничар на застава “Здравец“.
Благодарение на него сега стои една бяла като лебед сграда на ъгъла между двата пътя. Полковник Петров беше истински войн и прекрасен полит-командир – широко скроен, с благородно сърце човек. Нека почива в мир!
Мисля, че в тази така наречена история трябва да спомена някои от театралите-самодейци, които помня, които на времето са представяли своя град и на други места от нашия край. Ето кои помня: Марийка Попова, Грозю Попов, Калинка Радева, Люба Порязова, д-р Бозалиев, Буню, Мангърова, Бозовска, Георги Вълков – Тото, Петър Мърмъров, Лука Янев, Сашо Александров, Цонка Врабчева и аз – Васил Станев. Не на последно място Атанас Врабчев с голям принос в театралното изкуство, ръководител на драматичния колектив към читалище „Братолюбие“.
Някои от тях са напуснали белия свят. Нека почиват в мир! Амин! край
Източник: https://sakarnews.info/
