Христо Явашев е на 21, когато решава, че никога повече не иска да се върне в България. В интервю за „Цайт“ световноизвестният творец разказва за бягството си, за най-тежкия момент в живота си и за своята идентичност.
Христо Явашев е на 21 години, когато му се удава възможност да избяга от България – съзира шанса си по време на престой в Прага, където гостува на свои роднини. „Именно там реших, че никога повече няма да се върна в тъпата България. Казах си: Прага е много по-близо до Запада и затова трябва да направя всичко възможно, за да остана тук. По онова време не бях единственият: стотици хиляди бягаха на запад след събитята в Унгария през 1956 година“, разказва творецът в интервю за германското списание „Цайт“.
Така Кристо остава в Прага – само с временно разрешение за престой и без никакви пари. Издържа се, рисувайки портрети. Един ден случайно се запознава с група лекари, които му разказват, че също се готвят за бягство. Кристо се сближава с тях и всички заедно решават да подкупят един митничар, който успява да ги скрие в пломбиран вагон на товарен влак. През цялото време бегълците се страхуват, че митничарят може да ги издаде. Във вагона не смеят да отронят и дума, защото отвън чуват ясно разговорите на граничарите и лая на техните кучета. Чак когато преминават границата с Австрия, бегълците започват да тропат по вратите на вагона. Във Виена Кристо търси помощ при стар приятел на баща си. И я получава.
„Знам какво е да си бежанец“
Тази история, разказана от самия Кристо в интервюто за „Цайт“, звучи свръхактуално и днес, когато хиляди хора рискуват живота си в търсене на сигурност и по-добър живот. „Знам какво е да си бежанец – самият аз съм бягал през поля и гори“, казва Кристо и споделя, че майка му също е бежанка – бяга от Солун малко преди избухването на Първата световна война. А дядо му, македонски революционер, е екзекутиран от турците по време на Балканските войни през 1912-1913 година.
По-нататък Кристо разказва, че дълго време не владее никакви други езици, освен български и руски. „Просто нямах време да изучавам чужди езици – трябваше да мия чинии и да работя по автомивки, за да се издържам“, спомня си творецът, който днес се радва на световна известност.
В интервюто за „Цайт“ Кристо се самоопределя като решителен човек, който преследва целите си докрай – без никакви компромиси и отстъпки. „Не обичам половинчатите неща. Такъв бях като млад, такъв си и останах“. На въпрос кое събитие е оставило най-траен отпечатък в живота му, Кристо отговаря така: „Смъртта на моята съпруга Жан-Клод си остава най-тежкият момент в живота ми. Тя беше за мен човекът, който няма как да бъде заменен“, споделя Кристо.
Кристо и Жан-Клод през 1995 година. Зад тях – скица на опакования Райхстаг.
„Нещото, което никой не може да ми отнеме“
Кристо продължава да твори и след смъртта на Жан-Клод, с която разработва повечето си творчески проекти. Последната му арт-инсталация – „Плаващите кейове“ – привлече миналата година над 1 милион посетители. Но други негови проекти, като например „Над реката“ в американския щат Колорадо, така и не бяха осъществени. „Работих цели 20 години над този проект, инвестирах 15 милиона долара лични средства – и въпреки това реших да се откажа. Просто в един момент загубих интерес. Ето това аз наричам свобода – да вземеш определено решение, без да си длъжен да се оправдаваш или да даваш обяснения“, казва Кристо.
В края на интервюто за „Цайт“ творецът разказва, че е живял в много страни по света, като цели 16 години е бил без гражданство: „През всичките тези години бях безотечественик. Но не гражданството – идентичността прави човека. А моята идентичност е Кристо. Това е нещото, което никой не може да ми отнеме“.
Източник : Дойче Веле
