Ивайло ДИМАНОВВ училище празнуват 24 май. Едно дете излиза отпред и декламира: “Ай ем а бългериън бой!“ Господи, защо си създал тая странна държавица България, а не си й дал достатъчно българи?
На трибуната се изправя второ хлапе и рецитира: “Жьо сюи гарсон бюлгар!“ Някога Йонеско въздъхна по повод смъртта на Бекет: „Няма театър на абсурда. Абсурден е нашият свят!“ Големият български поет Христо Фотев си отиде, осъден от БТК за неплатен телефон. Александър Геров и Калина Ковачева угаснаха в нищета, гениалният художник Евгений Босяцки нямаше пари за животоподдържащи лекарства. Да живее културата, мир на праха й!
Трето дете се провиква с драматичен патос: “Ио соно бамбино булгаро!“ Няма ли най-после някой да го каже и на български, питам учителката до мен. А тя отвръща надменно: „В нашето училище, господине, има паралелки за ускорено изучаване на английски, немски, френски, горнолужишки, италиански, китайски, суахили, шведски и гръцки. Българска паралелка не се предвижда заради слаб интерес…“
Страх ме е, че ще се свършат неколцината донкихотовци, които продължават да съзиждат красота в тъмното царство на тотална бездуховност. Отсреща Санчо е отворил дюнерджийница, гърми чалга и едрогърди музи кълчат знойни меса пред зажаднялата градска тълпа. Поетът Кенет Уайт бе написал по друг повод: „Страхувам се за утре – кретените напредват.“
А аз си мисля, че поводът е един и същ…
