Фактите сочат, че приказките за „пълчищата бежанци“, които щели да ни претопят, нямат нищо общо с реалността. Какво да правят сега българите със себе си, след като похабиха толкова енергия в битката срещу един призрак?
Коментар от Татяна Ваксберг:
Хората, които щяха да претопяват България, се оказаха цифром и словом 6 (шестима). Толкова бежанци са преминали нелегално границата през последните няколко седмици. Числото се промуши между редовете покрай други данни, предоставени от главния секретар на МВР Младен Маринов. Той каза, че през първите четири месеца на годината броят на бежанците, влезли в България, е 1097 души – толкова малко, че според МВР вече не може да се говори за бежански натиск. Но всъщност и преди не можеше. В първите четири месеца на миналата година бежанците са били четири пъти повече – 4381 души. Срещу 155 000, влезли в Гърция по същото време.
Но числата и фактите явно в нито един момент не са били определящи за българската реакция към бежанците. Миналата есен фактите сочеха, че за цели три години едва 332-ма бежанци са поискали от България социални помощи, като 187 от тях са били инвалиди. И въпреки това безотговорни партии и медии успяха да наложат представата, че пълчища бежанци щурмуват държавния бюджет и съсипват страната. През тази зима фактите сочеха, че децата, които влизат в България без родители, са в риск, защото не ходят на училище и остават неграмотни. И въпреки това родители и учители в няколко български града се втурнаха на протести с цел да не допуснат децата-бежанци да тръгнат на училище. Реакцията в България сякаш няма нищо общо с действителността, която коментира.
МВР твърди, че сега практически няма бежанци, защото са въведени някакви специални мерки по границата, които ги спират. Няма такова нещо. „Специалната мярка“, наречена ограда, е все така недостроена, а малката част от нея, която съществува, наскоро беше определена от БХК като преграда, която „всяка баба може да прескочи“. ЕС действително изпрати граничари, които да помагат на българските си колеги, но тази помощ едва ли е била толкова възпираща, щом над половината от въпросните 1097 бежанци са били открити не до граничната бразда, а чак след като са навлезли вътре в страната.
Ето една по-убедителна хипотеза: първо, в България бежанският натиск винаги е бил чувствително по-слаб, отколкото в Гърция и Италия, да речем; второ, дори към даден момент да е била желана крайна дестинация, България твърде бързо се превърна в транзитна държава; и трето, сведеният до минимум бежански поток, който отчита МВР, е заради кошмарната слава, с която се сдоби България като приемаща страна. Кошмарна заради условията в лагерите, заради отношението на властите, заради реакцията на местните жители, която се изразява в нападения срещу бежанци в големите градове и в бунтове срещу плановете бежанците легално да заживеят сред българите, каквито имаше в Казанлък, Розово, Елин Пелин, Белене, Широка Лъка. Накратко: нямат никакво намерение да ви претопяват, уважаеми. По-скоро искат да преминат на другия тротоар, щом ви видят насреща.
Татяна Ваксберг
И сега какво?
Но въпросът не опира толкова до бежанците. Въпросът е какво да правят сега българите със себе си, след като похабиха толкова много енергия, задвижена от омраза и страх, моделирана от най-непрофесионалните медии, капитализирана от най-нехуманните партии. Харесва ли им ролята, в която се озоваха по собствено желание? Как така се мобилизираха за битка срещу призрак, а не успяха да положат усилия за борба срещу реални проблеми – бедността, липсата на справедливост, загубата на права, ревизирането на тоталитарните режими, съсипването на градската среда…
И все пак: ако цялата индуцирана истерия срещу бежанците е породила поне веднъж у някого тези въпроси, значи в нея дори е имало нещо положително.
