На днешния ден, преди 29 години българската сцена остана без една от най-талантливите си актриси. Леда Тасева почина на 62 г. след тежка битка с рака. Не искаше да се предаде, играеше почти до сетния си час. Зрителите обожаваха онова нейно спокойно, аристократично излъчване, което я правеше неповторима, различна.
[ad id=“225664″]
Публиката я познава като Леда Тасева, но рожденото ѝ име е Виолета Цветкова Тасева. Родена е на 22 август 1922 г. във Видин, по-голямата част от живота ѝ минава в София. Завършва актьорско майсторство в класа на Стефан Сърчаджиев във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов”, играе в театъра, киното и телевизията. За нея не е важно дали ролята е главна, или не е – важно е да я обикне, да я разбере, да я пресъздаде. Затова и публиката още я помни от филми като „Да обичаш на инат” и „Звезди в косите, сълзи в очите”, но най-вече в телевизионния театър „Харолд и Мод”, постановка на Хачо Бояджиев, която през 1986 г. превърна Леда Тасева и Стефан Данаилов в незабравим актьорски тандем. Затова и през 2002-а, когато реши да постави отново пиесата на Колин Хигинс за странната връзка между 80-годишна старица и 20-годишен хлапак, проф. Бояджиев посвети премиерата на „голямата Леда”.
[ad id=“225664″]
Ето какво си спомня за нея през 2001 г. режисьорът Павел Павлов в интервю за радиопредаването „Ники и приятели”, запазено в Златния фонд на БНР: „Леда беше невероятна. Сега тя щеше да бъде на 76 г. и ако имах възможност, щях отново да направя с нея „Дама Пика” от Пушкин в ролята на Графинята. Но каква чешитка беше искам да ви разкажа с един малък епизод. Два пъти правя с нея ролята на Графинята и на втория сценарий тя казва: „Ето, сега това вече е съвсем друго, това стана.” Какво стана, питам. „Само едно нещо липсва – сцената на опелото в n-ския манастир, където Герман припада и всички мислят, че той е неин незаконен син…” Казвам как да го представи. А тя: „Не, не е въпросът това да направим, въпросът е в друго – смъртта е по-страшна за живота.” В първия миг не разбрах какво точно иска да ми каже. След като си отиде от този свят, аз наистина проумях нещата. Наистина е така… За живите болката е голяма. А ако човекът е оставил дълбоки спомени в паметта ти, носиш ги завинаги със себе си… Животът на Леда никак не беше лесен, беше непрекъснато назначавана и уволнявана. Зачерквана и заслужила артистка, аплодирана френетично и оклеветявана… Съдбата ѝ беше много тежка и тя, дамата, се шегуваше, че се е опитвала да носи прелеко претежкия си път към Голгота…”
Леда Тасева беше от актрисите, които не можеше да сбъркаш никога. Почитателите ѝ я разпознаваха по характерния ѝ глас, дори когато само я слушаха да чете стихове по радиото. А тя обичаше поезията и сама пишеше.
[ad id=“236993″]
Ето някои от нейните стихове:
Когато си отивах сутринта към девет,
до твоята възглавница забравих
зелената си шапка.
Ако си решил да я поглеждаш всеки ден,
понеже повече не съществувам
до твоята възглавница –
колко добре е станало,
че я забравих.
Сложи я да виси на някой стар пирон срещу вратата.
Така ще можеш да я виждаш всяка нощ,
когато се прибираш.
Нека си остане там някъде.
Около твоите много музики.
Ако е паднала, обаче, между стената и кревата
и се учудиш на кого ли беше,
когато я намериш,
върни ми я!
По някого.
Защото е студено.
…
Опитах всички приспивателни,
успокоителни и упоителни,
за да успея да забравя, скъпи,
реката,
шлепа,
твоята ръка на рамото ми,
мойте рамене под твоята ръка…
Щом всичко е изчезнало със тебе –
реката,
шлепа,
сладките ти пръсти,
и значи е настъпил края
на нещото, което е било живот,
любов,
безмълвна нежност в общите ни нощи,
тогава значи е настъпил края
на всичкото това…
Но как да убедя самотните си рамене
да понесат спокойно тежестта
на твоята изчезнала ръка?
…
Дете, не се опитвай да намериш погледи,
които да приличат на предишните.
Не се усмихвай повече от вчера.
Не ми измисляй смешни глупости.
Не се ядосвай на прозореца,
през който капе малко дъжд.
Той капеше и вчера.
И даже върху нас,
докато се целувахме.
Защото нямахме търпение да стигнем
до сухия килим.
Ти беше толкова нетърпелив
да вземеш моите ръце,
да скриеш всякаква следа
от слабост във очите ми,
от страх по хладната ми кожа,
от зли предчувствия на минали съдби.
Дете, не се опитвай да намериш думите.
Изпито ли е виното
и чашата е празна.
…
Не ми отнемай простите неща.
Не ми разказвай за успехите си,
не те разбирам.
Не мога да следя особените ходове,
с които трябва да постигнеш нещото,
което ти е нужно в тоз момент.
Объркват ме замислените сложно комбинации
на твоята програма.
Не ми харесва тази поговорка,
че между вълците се вие като вълк.
Това е философията на безсилните.
Какви са тези личности,
които трябва да поканим на вечеря?
Наистина ли са така заслужили?..
Жената на единия от тях не беше ли добра готвачка?
Какво да си говоря с тях,
като не знам рецепти?
И ако ти дадат това, което искаш,
значи ще заминеш.
А аз с кого да се целувам!
И кой ще гали моите коси?..
Нали обичаш да държиш ръката ми,
докато ти разказвам смешни приказки,
преди заспиване?
Защо не ме научиш утре вечер
как да пускам грамофона?
Или да поиграем табла!
Можеш да ме победиш,
не искаш ли да се опиташ?
Аз малко напоследък съм разсеяна,
не си ли забелязал?
А ако искаш мога да ти почета…
преди обичаше това.
И откога не сме играли карти!
Или пък просто ей така да си седиме в къщи.
Детето ще се радва.
Хайде, помисли до утре.
И моля те, не ми отнемай важните неща!
Източник: artday
