Историците обичат да идентифицират точки на пречупване със задна дата. В този смисъл, на полето на европейската политика се появи неочакван кандидат за post hoc значимост.
През май 2022 г., дългата евроскептична вълна във Великобритания, довела до Брекзит, започва да се преобръща. Тогава обществото е разделено точно по средата, 50% подкрепят завръщане в ЕС и 50% предпочитат страната да остане извън него.
Само по-малко от две години по-късно, през февруари 2024 г., съотношението е решително в полза на първите. 60% се обявяват за повторно присъединяване, а 40% искат да запазят сегашното статукво (данни от UK in a Changing Europe).
При хипотетичен референдум, 55% биха гласували за членство в ЕС, 36% против, а 8% нямам оформено мнение. Над една пета от гласувалите за напускане през 2016 г. вече са си променили мнението и днес биха пуснали бюлетина за връщане в организацията.
Цели 64% от новите избиратели между 18 и 24 години биха гласували за повторно влизане. Всъщност, единствената възрастова група, която все още предпочита Брекзит, са хората над 65 години (при това едва 48%).
Нещо повече, макар въпросът да не е от непосредствена важност, нараства подкрепата за провеждане на нов референдум в рамките на идните пет години. 55% подкрепят неговото провеждане, а 33% са на обратното мнение.
Дългата история на британските колебания
Противно на много оценки, подобни криволичения и неточни разбирания за характера, смисъла и последствията от принадлежността към ЕС във Великобритания са по-скоро норма, отколкото изключение.
Най-показателен пример в това отношение е първото десетилетие след края на Втората световна война, когато Лондон решава, неуспешно, да е „мостов играч“ между САЩ, Европа и британската общност на нациите.
Обратно на съвета на своите дипломати, поредни правителства отказват да се приближат до и да станат член на Европейските общности. След това на Лондон ще отнеме повече от десетилетие, за да успее да се присъедини през 1973 г.
Британците отиват на референдум още през 1975 г., за да решат дали да останат в ЕС
Неточната самооценка на политическите елити е в основата на тази стратегическа грешка, чиято корекция отнема толкова време. След спорове и предоговаряне с ЕС, британците отиват на референдум през 1975 г., за да решат дали да останат в организацията.
С мнозинство, 67% на 33%, тяхното решение е положително, макар значителни части от лейбъристите да се обявяват за напускане. Договорът от Маастрихт, създаването на монетарен съюз и превръщането на Европейските общности в Европейски съюз са точката на произход на идейните несъгласия, които в крайна сметка разклащат относителния консенсус вътре в страната.
Но решението на Тони Блеър да не се възползва от преходния период за свободно движение на хора е това, което отприщи имиграционните вълни и създаде политическото недоволство зад Брекзит. Неспособността на Дейвид Камерън да овладее натиска отдясно на торите пък доведе до самия референдум и вотът за напускане през 2016 г.
Защо се променят настроенията сега
Причини за случващото се обръщане на нагласите могат да бъдат видени в най-различни процеси, факти и изследвания. Всъщност, те са толкова много, че е трудно да се селектират най-подходящите.
Обещаният „смел нов свят“ на икономическа свобода така и не се осъществи, Лондон успя да сключи едва три нови търговски споразумения (Австралия, Нова Зеландия и Прогресивното и цялостно тихоокеанско партньорство) с минимален стопански ефект.
Данни на London School of Economics показват, че още към 2023 г. експортните партньорства между британски и европейски фирми са се свили с една трета поради новия статут на отношенията.
Силно свит е и самият брой продукти, които се обменят, като британските фирми директно прекъсват стопански контакти с по-малките държави и пазари вътре в ЕС. През ноември 2022 г. Парижката фондова борса изпревари лондонската, в значителна степен последствие от Брекзит.
Преди енергийния ценови шок за Германия, Великобритания бе последна в Г-7 по отношение на икономическия растеж.
От 2021 г. насам броят на пристигащите от държави извън ЕС, се увеличи четири пъти, докато гражданите на ЕС са с 12% по-малко
Фрапиращи са обаче данните за имиграцията, която беше ключова причина за напускане. От 2021 г. насам, броят на пристигащите от държави извън ЕС, основно от Азия, се увеличи четири пъти, докато гражданите на ЕС са с 12% по-малко.
При това, този факт усърдно се прикриваше от правителството на консерваторите. Всъщност, така и не бе създадена цялостна концепция за развитието на страната отвъд отрицанието и максималното прекъсване на отношенията с ЕС. Това предизвика не просто хаос, а неуправляемост на много процеси и множество щети.
Темата в предизборната кампания
На фона на всички тези процеси е впечатляващо сегашното избягване на темата в приключващата предизборна кампания и наближаващи избори, които ще бъдат убедително спечелени от лейбъристката партия.
Мълчанието е оглушително, с изключение на някои предложения на бъдещите управляващи. Това ще се промени в известна степен през 2025 г., когато предстои преглед на сегашното споразумение с ЕС.
В самото общество едва сега започва по-ясно да се разчленява вината за кризата в страната между Брекзит, COVID-19 и поредицата некомпетентни консервативни премиери.
Петте години между референдума и реалното напускане на ЕС бяха маркирани от почти истерична поляризация и нестабилност, която бе доста травматична за много хора. Тя е твърде близо, за да бъде още сега рестартирана с повдигане на въпроса за Bre-entry.
Партиите все още внимават и изчакват да видят устойчивостта на обръщането на общественото мнение срещу Брекзит. Например, либерал-демократите, които традиционно имат най-отчетливи проевропейски позиции, в момента тактически мълчат, защото таргетират множество избирателни райони на торите.
Лейбъристите внимателно наблюдават да видят какво ще се случи в средна и северна Англия, преди да започнат да предприемат някакви промени на тема Брекзит.
Нещо повече, партиите все още разчитат на различни неполитически общности да поведат трудния разговор за големия провал, например, бизнеса, отделните професионални организации, университетите и други.
Междувременно, на множество нива отдалечаването от идеята за Брекзит набира скорост. Балансът вътре в самото общество осезаемо се променя. По-младите, по-активните и по-предприемчивите са в полза на обръщане към Европа във все по-голяма степен.
Групата на възрастните, подкрепили в огромното си мнозинство Брекзит, напуска избирателната система, което също е видимо от всички проучвания.
На партийно ниво, почти всички с изключение на консерваторите, и разбира се, партията на Найджъл Фараж, са проевропейски настроени, макар при лейбъристите императивът за спечелване на властта да маскира в момента тази нагласа.
Все повече групи в страната поставят под съмнение направения избор и критикуват множеството проблеми.
Различните заявки за компенсиране на напускането на ЕС чрез нови национални програми и инвестиции като регионално развитие или подкрепа на нови компании в индустрии на бъдещето просто не се случиха. На идейно ниво пък, опитът на Брекзит все по-отчетливо показва на самите британци, че суверенитетът не е просто трофей и идеологическа играчка, а инструмент за управление и изпълнение на национални цели.
Преди много десетилетия, британските дипломати бяха сред тези, които първи разбраха и осмислиха дълбоките трансформации на следвоенния период и отсъствието на бъдеще на дотогавашните политически формули на Британия.
Събитията свършиха останалата работа. Сега страната се намира в идентична ситуация с идентичен процес. Само че освен много дипломати, все повече други групи и индивиди вече разбират голямата грешка на Брекзит.
Точният момент, в който политиците ще се присъединят към тях, е трудно да бъде отсега определен. Но посоката на движение е вече достатъчно ясна.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
