ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 32, 1991 г.
НЕ МЕЧТА, А СПОМЕН ЗА ДУХОВНОСТ!
Предложението на Владимир Янев в „Стара Загора“ за създаването на нещо като културен пояс от Пловдив до Бургас е напълно осъществимо. При едно задължително условие обаче! А то е – да не се допущат на един пушечен изстрел разстояние от идеята чиновниците! Защото ако пък и това не сме разбрали – че чиновникът е истинската отрова за онова, което наричаме култура ли, духовност ли – все едно – то значи, че никакви поуки не ни стряскат. Тъй едновремешните окръжни съвети за култура много обичаха да съставят дългосрочни програми. Само чакаха да чуят какво ще е всеки пореден път паролата и отпочваха. Ту единни, ту комплексни, ту пролетни, ту „дългосрочни“, ту по-конкретни, това бяха все намерения за по-нататъшното естетическо възпитание и за духовното израстване на окръжното народонаселение в такива и такива срокове. А понеже навсякъде имаше окръжни дирекции за културни ценности – професионални културни институти, окръжни групи на художниците, пак окръжни дружества на писателите, на журналистите, окръжни центрове за художествена самодейност – всички се вдигаха естествено – като един! /да изпълняват своята част от задачите по силата на въпросните комплексни програми/. А от хрумването за „програма“ до съсипването на която и било добра /поначало/ идея, крачката дори не е крачка, а просто едно мръдване. А чиновниците отсетне отричаха. Впоследствие, когато самотният правешки географ за пореден път прекрои България тогава вече на общини и области, в Ямбол например заработиха с пълна пара две общински ръководства. Съветите за култура, наречени вече комитети за духовно развитие, също станаха две /колкото са и днес/, и помещаваха се я има, я няма метри разстояние, но по силата на закона, че едната ръка не трябва да знае какво прави другата, те така и не разбраха помежду си какви ги вършат и общо взето голям майтап падна. Сега, когато пиша тия редове, чиновниците по културата, пак преименувани и пак под вънкашност чужда и под име ново, мисля, че са се попритаили по причина на икономическата реформа, но съм убеден, че няма да е за дълго. Те чакат своя нов час, вече имат и министерство, и само да им се каже да спретнат една програма за духовното побратимяваме на българския юго-изток – и са готови!… А всъщност всичко това, което сега мъчително и изтормозено ще се опитаме да правим, вече го е имало!… Тъй през двайсетте години Ямбол е бил едва ли не център на един необичаен за провинцията ни кипеж. И ето че този видим кипеж е накарал Гео Милев едва ли не през ден да е при ямболските си приятели. Обаче не само в името на щуротиите /каквито те, слава Богу, не пропущали да правят!/, ами и за да вършат заедно работа! Когато през 1922 неколцина млади люде грабват залиняващото списанийце „Лебед“ и го превръщат в единственото у нас футуристично издание „Кресчендо“, той също участвува в тая авантюра. „Кресчендо“, след като се е засилило да смахне света и да прави голяма литература и след като редакторите му са причакали самия Маринети, та са взели от маестрото на европейския футуризъм оригинална статия, естествено прекратява излизането си, защото кой в България ще ти чете футуризъм в едно време на разруха! Но Гео Милев не прекъсва амболските си връзки, нито пък ямболци имат такова намерение; бурните набези си продължават и като писмен белег на тези отношения ни е останала една рецензия в един тукашен вестник за изложбата на незаслужено забравения ямболски художник Мирчо Качулев. Впрочем тази рецензия и тя е забравена днес, в смисъл, че когато отсетне сме започнали отново да обичаме Гео Милев и сме започнали да го изследваме, механизмът „столица-провинция“ (и още по-страшният: „всеки в своя си гьол в името на самоуправлението!“, вече е действувал безотказно, тъй че кой да ти чете ямболски вестници и да издирва писаното от и за Гео Милев в някакъв си Ямбол… Въобще тая работа с непубликуваната рецензия на Г. Милев за М. Качулев е една съвсем-съвсем друга история, но мисълта ми е, че в този спомен за началото на двайсетте години се съдържа страхотна поука за нас: ТЪРСЕНОТО ДНЕС ЕДИНЕНИЕ Е ВЪЗМОЖНО САМО АКО ХОРАТА НА ДУХОВНОСТТА СЕ ОБЕДИНЯТ ОКОЛО ЕДНА КОНКРЕТНА ИДЕЯ. И, РАЗБИРА СЕ, ОКОЛО ОСЪЩЕСТВЯВАНЕТО Й. Тогава тази идея е било, да кажем, издаването на едно футуристично списанийце, сега какво ще е – не знам! – но във всички случаи трябва да се държат далече от идеята чиновниците! И нека да не се залъгваме, че те най-сетне са разбрали едничкото си предназначение в тоя живот: само ДА ПОМАГАТ на творците! И че, видите ли, ние ще можем да ги опитомим и да ги приучим само да плащат и да ни създават условия да си гледаме и ние работата, от която на свой ред разбираме! Няма такива работи! Когато през 1988 година, скоро след незабравимото изпонарязване на България на области и общини, художниците от Ямбол станаха домакини на първата областна изложба, чиновниците веднага се втурнаха да им развиват идеята, защото областният председател К. Янчев беше похвалил инициаторите!… И, естествено, втора такава изложба тъй и не се уреди! На инак първата си се отчете. Ако отново се обърнем за съвет към нашите предходници от времето между двете войни, вероятно ще открием в пожълтелите страници на тогавашните вестници куп интересни неща, напълно използваеми и днес! Неща, които ще свържат творците… Мисля си, че има такива неща! Чиновниците непременно ще се втурнат да съставят програми, защото ще са получили поредната си парола да съсипят всеки опит на творците да се обединят- те най-много от такова обединяване се боят, я! – но яко идеята е достатъчно силна, то нищо няма да може да я спре. Впрочем, крайно време е хрумването, обединяващият център да се появи. Догодина ще е късно! Догодина нищо няма да е останало от духовния живот в провинцията и сред тази духовна пустиня ще останат да блестят само битаците, „Изаура“ или поредният „Хотел Рай“. О „Изаура“ и „Хотел Рай“ са върховните постижения за чиновниците и след всяка поредна серия те дълго и сладостно обсъждат в кабинетчетата и канцеларийките си бляскавите им сюжети. Ако и това не сме забелязали – ние сме свършени! И ще си остане само споменът за духовност. После и той ще изчезне.
П.П: Само че тогава, господа български бизнесмени, и вашата работа е спукана. Защото истинският бизнес върви добре само във високо развитите информационни общества (където уж сме се запътили!), а високо развитото информационно общество го правят хората, които и днес ние в България наричаме презрително „интелигенция“.
Христо КАРАСТОЯНОВ
Не мечта, а спомен за духовност!
