Годината е 1984-та. Група алпинисти се отправят на амбициозна експедиция. Те искат да станат първите българи, изкачили най-високия връх в света, и то по възможно най-трудния път нагоре – по Западния ръб, често наричан „Жестокия път“.
До онзи момент само една единствена експедиция е успявала да направи това – група югославски алпинисти през 1979 г. Преди тях и други са опитвали да минат по Западния ръб на Еверест, но опитите им са се проваляли.
Сега в българската атака на върха участват петима алпинисти – Христо Проданов, Методи Савов, Иван Вълчев, Николай Петков и Кирил Досков.
Пръв на Еверест се качва Проданов на 20 април 1984 г., но загива на слизане от него. На 8 май на покрива на света се качват и Савов и Вълчев, а ден по-късно и Петков и Досков, като успешно преминават по Западния ръб, а след това слизат по Югоизточния.
Успехът им е огромен, най-важното спортно събитие за България през 20 век, както го определя една анкета десетилетия по-късно. След тях, включително и до днес, нито един алпинист не е успявал да повтори постижението им по Западния гребен.
Сега, точно 40 години по-късно един от участниците в него – Николай Петков, написа книга за експедицията по Западния ръб. Нейното официално представяне беше във вторник, 12 ноември.
„Дадох си сметка, че съм един от малкото хора, които могат да разкажат за това“, казва Петков в интервю за Свободна Европа.
„По-старите поколения помним какъв беше интересът и как цяла България се вълнуваше, но ми се струва, че по-младите са се откъснали от този вид алпинизъм. Все по-малко хора правят стойностни постижения и все повече са хората, които искат да се качат на цената на комерсиална експедиция“, добавя той.
По думите му обаче книгата е много повече от описание на неговите лични спомени. В нея се появяват и записаните радиосеанси и разговори по време на самата експедиция, за първи път са публикувани и много снимки отвисоко горе по гребена, има и интервюта с другите участници, направени днес.
За Петков това е много важно, защото според него става дума за едно „колективно дело“. Това често се пренебрегва в старата литература, писана за „Еверест 1984“, казва той и припомня, че комунистическият режим в страната тогава посвещава експедицията на 40-ата годишнина от вземането на властта през 1944 г.
По думите на Петков затова и често книгите, публикувани тогава за българското изкачване, са написани в специфичния за онова време стил на героизиране и „носят полъха на онази епоха“.
Сега неговата книга „Западният гребен на Еверест“ е освободена от това. В добавка Петков включва и свой прочит на другите чуждестранни опити по Западния ръб както преди, така и след българската експедиция от 1984 г.
Петков разказва, че лично за него най-труден от тази технически толкова трудна експедиция е бил денят 9 май 1984. Това е датата, на която с неговата свръзка Кирил Досков атакуват върха.
„За мен това беше най-рисковият и изискващ мобилизация ден“, казва алпинистът. Той посочва, че особено трудно е самото решение дали точно днес да тръгнеш нагоре. Освен това двамата с Досков решават да поемат голям риск и да се катерят без максималната осигуровка.
„Играхме ва банк – катерихме неовързани, за да сме по-бързи. Защото е известно, че бързината във високата планина е равна на живот. Но пък стилът, в който направихме изкачването, беше прекалено рисков и всяка грешка щеше да доведе до смърт“, разказва Петков.
„Не искам да изглежда патетично или революционно, но в крайна сметка цената на успеха в алпинизма понякога е свързана с поемане на по-голям риск. Да го направиш и да оцелееш“, добавя той.
Двамата с Досков взимат решението и заради лошия опит на предишните свръзки, които се движат по-бавно от планираното, закъсняват и са принудени да изкарат часове на бивак на открито при много ниски температури. Нещо, което при Христо Проданов се оказва смъртоносно.
В крайна сметка атаката на Петков и Досков завършва успешно, като на върха Петков намира и камерата на Проданов, която той е оставил там при своето изкачване.
Тогава Петков казва, че са гледали на себе си като на „алпинисти с изграден опит“. Самият Петков започва да се занимава с катерене през 1973 г., когато е само на 15 години. Подготовката конкретно за експедицията на Еверест пък започва още през 1982, две години преди самото изкачване.
„Но сега си давам сметка, че сме били в началото на своя път“, казва Петков.
През следващите десетилетия той прави още стотици изкачвания на седемте континента на Земята. Качва се на още три осемхилядника – Дхаулагири през 1997 г., Нанга Парбат през 2006 г. и Хидън Пик през 2009 г.
През 2004 г. прави и повторно изкачване на Еверест – този път обаче по Североизточния ръб. С това става първият човек в света, обходил Еверест и по трите му гребена. За момента остава и единственият.
Освен това има и шест изкачвания на върхове над 7000 метра. Продължава да се занимава активно и със скално катерене, като има стотици прокарани маршрути и премиерни изкачвания.
Казва, че и днес, когато е на 65, алпинизмът за него остава „наркотик, който го влече към планините отново и отново“. И въпреки че по думите му височинният алпинизъм е елитарен спорт за „избрали и избраници“, има как част от красотата в него да бъде обяснена и с по-прости думи:
„Всеки може да отиде през една студена зимна нощ с чисто небе на Витоша, на Черни връх“, казва Петков. „Да погледне небето, обсипано със звезди, да види колко са ярки като кристали, забодени в небето, и да умножи това по 10 – това е по-голямата височина“.
