Нора замина за Коледа при родителите си. Аз имам работа и оставам. Четири дни сам – свобода и щастие, полудял съм от радостното вълнение. Ден първи. Колко е хубаво – няма кой да ми се кара, няма кой да ми натяква. Любимата е назначила една комшийка да ме отглежда.
[ad id=“225664″]
Същата пристига по обед, облечена в лятна(?!) рокличка. “Кольо, ще ти направя каквото искаш, никой няма да разбере.” Отговарям: „Леща.” А тя ми вика през лъстивия си организъм: „Отдолу съм гореща.” Егати римата. Отклонявам офертата, но младата жена не е приключила – вади флашка, която забучва в компютъра ми. Стаята гръмва – „Междузвездни войни кючек.” Почва да играе, като нарочно разкрива части от размножителния си фонд. Гледам опулен като някой бобър в паркетна фабрика, а котката Ивелина подскача наоколо впечатлена от нетрадиционния за този апартамент танц. Момичето се хвърля на колене пред анцуга ми, очите ѝ блестят щастливо, все едно ще ходи в асамблея „Знаме на мира.” Тегли ластика, но аз не пускам. Разкопчава си дрехата, а от нея се явяват две гърди, които ме гледат като угоени лисичета, молещи да ги очеша. Ще сторя грях… ето точно сега ще го направя – изгоних я. Вечерта се напивам като стар студент в нова дискотека. Ден втори. Събуждам се на дивана, който явно съм чаршафосал снощи. Защо не съм спал в спалнята?! Действам по задачите, а после ям шкембе с три бири в близката кръчма. Следобед къртя. Сега ще изляза да купя на Нора подарък за Нова година. Намислил съм го – чудесна електрическа помпа за гуми. Колко романтично – хем за двете коли, хем на лято ще си помпя топката, като ходим да ритаме с моите приятели. Влизам в известна верига за техника. Вътре е безбожна лудница. Още на входа съм щурмуван от десетина девойки, предлагащи ми стоки на кредит. От глупост казвам, че ще помисля – колко досадна грешка.
[ad id=“263680″]
Момичетата се залепят за мен, една се е вкопчила в кръста ми, друга не ми пуска ръката, а трета ми лиже ухото, говорейки в него… другите се чудят откъде да ме захапят, та да могат да се влачат с мен. Отървам се само с няколко синини и мокър ушен канал. Лесно намирам желания продукт. Всички продавачи са заети, освен тези от бяла техника. Отивам при тях: „Искам да купя едно компресорче.” „Човек, трябва да питаш в отдел „Прахосмукачки.” „Вие двамата не можете ли?” Казват, че не било тяхна работа и нагло ми обръщат гръб. Тръгвам към „Телевизори”, където ми се смеят. Тоя на прахосмукачките е мега зает – младо семейство е домъкнало половината си рода за да избере смучещия уред. По-голямото им детенце врещи с все сили(укротявано от две баби), а малкото повръща на воля връз един от най-модерните телевизори. Персоналът гледа изумено, а майката казва „Извинете” и продължава да си разглежда. Настава конфликт между отделите, кой да изчисти повръщаното – чуват се псувни, споредични закани, идва управителят, който се оказва, че има панически страх от човешко повърнато и припада. Бъркотията е голяма. Отивам в сектор „Климатици”, където е по-спокойно, като моля да ми помогнат. Препращат ме към „Ютии”. Повечето от продавачите сами не знаят къде работят, а един убедително твърди, че е на гроздето. Така не може повече – някой ще го отнесе. Хващам един младеж с червена риза да ми довлече стоката – оказва се клиент.
[ad id=“237001″]
Много съм изнервен. Хващам друг – настоява, че бил на скумрията(?!), но вече седми месец не можел да я открие. Все е нещо – грабвам го за гърлото и го водя при моя артикул. Служителят казва, че може само да го чукне в компютъра, сиреч да провери дали го има. Става ми лошо – е аз сляп ли съм, деба. Ще се лее кръв, ще излежа някой от тия. Но… имам дълг към читателите и близките си. Трябва друг подход. Отивам на входа в най-голямата навалица, уж търсейки кредит. Хиените веднага изскачат. Избирам най-хищната. Веднага добивам компресорчето. Подавам и десет лева, казвайки, че ще си го платя на касата. Момичето само ми бутна ръката и рече: „Извикай ме някой път да се напием.” На въпросната каса старица е помъкнала огромен хладилник, поставен от момчетата на количка. Не иска да го плати, защото не и трябвал. Става скандал, а опашката пледира за саморазправа. Охраната търси сама себе си, касиерката е в духовен колапс, а бабата решава да направи рекламация на незакупения от нея хладилник, защото много бръмчал у тях. Обратно вкъщи се напивам като казашки атаман излязъл от шест годишна кома. Ден трети. Пак съм спал на дивана – просто не мога да легна в спалнята без Нора. Седя в хола, а животното Ивка се търкаля отгоре ми. Криво ми е. Толкова е неестествено да си стоя спокойно и да не ми се сърдят. Така съм привикнал към враждебността, че ми липсва. Чувствам се сам и несъществен, емоцията я няма. Колкото и злобна да е, без любимата е тъпо. Ще отида да набия новия домоуправител. Странно е, че мога да набия почти всеки, Нора не може никой(тя тежи 50 килограма с шевна машина в ръце), но тя може да набие мен – науката логика не струва. Звъня на вратата, а хората най-дружелюбно ме канят на масата. Запознават ме с приятелите и роднините си, децата им ме налазват като кърлежи. Не върви да повдигам въпроса за боя, само разказвам няколко истории от казармата. След веселбата се прибирам тъжен у дома. Ден четвърти. Мръзна на пейката пред блока с пластмасова бутилка домашно вино. Чакам. Взел съм Ивето като изолационна вата в якето си – само главичката ѝ е навън. Ушаците ѝ не спират да се оглеждат, а като види врабче полудява – това винаги ще е забавно. Колата най-сетне се появява. Паркира през просото, не заключва, не взима багажа, леко подтичва. От напрежението в асансьора спокойно можеш да си опечеш бивол. Влизаме вкъщи, думите не трябват… дрехите политат… Идва вечерта на Нова година – народ, купон, веселие, гостите усмихнати говорят несвързано. Шампанското гърми, Нора ми носи подаръка. Разопаковам. Не може да бъде – официалната топка на „Найк”, от тия дето играят с тях в английското! Целувам я(топката много ясно) и дори малко я ближа. Вадя моя подарък – компресорчето. Годеницата ми отваря кутията… Разглежда го… „Кольо, каквото и да е това нещо, много ми харесва. Обичам те!
