Когато човек е млад се надява да направи революции, след години обаче разбира, че стига повече до прозрения, което никак не е лошо. В един момент на живота си оценява, че дори до една мека, розова революцийка не си е позволил да припари. Като това просто да събереш един куфар…
От усмихнатите игри за деца много плавно и неусетно влизаме в смръщените игри за възрастни, където установяваме, че няма никакви правила – само привидни, които така и никой не спазва. Мръсни игри на лицемерие, използвачество и интриги.
Малко са хората, които през целия си живот оставят сърцето да ги води. Повечето от нас си изграждат всякакви заключващи системи – също като децата, дето преплитат пръстчета и казват „заключ“. Ала възрастните затварят себе си зад много по-дебели дувари, трудно допускат някого отвъд тях, прикриват емоциите си, превръщат ежедневието си в рутина и трудно излизат извън изградения стереотип. И къде остават революциите? – извън нас, за другите – по-смелите, опитващи риска и постигащи желанията си, макар и невинаги да им се получава.
В тази връзка искам да разкажа една случка съвсем отскоро. Минавах много рано сутринта покрай Пожарната в Стара Загора. Пред мен вървеше жена, привела глава надолу. Стигнахме до широкия тротоар преди Пощата. Сами и единствени. Преди малко стана дума за сърцето. Именно то ме караше просто да поздравя жената, но нали не сме свикнали да се усмихваме, камо ли да поздравяваме… Подминах я и на 2-3 крачки инстинктивно се обърнах към нея и ѝ казах „Добро утро!“. Усещах пулса си ускорен, сякаш върша нещо нередно. Жената повдигна поглед и сякаш само поя поздрав беше чакала. Очите ѝ се озариха, отговори ми. Вървяхме заедно почти до Градската градина и обменяхме усмивките си. Опитах, не сбърках и целият ми ден беше белязан с добро усещане.
Някои никога не научават за съществуването на системата „проба-грешка“, а други живеят изцяло под нейно влияние. Крайностите едва ли са за предпочитане. Който може да живее в „златната среда“ и според българската поговорка „Преклонена глава и сабя не я сече“ – нека го прави, стига да се чувства щастлив, но това е примиренческо съществуване. Няма златна среда! Има нагаждане според ситуацията, но това не са твоите мечти и твоето АЗ.
Можем ли повече да го подслушваме? Можем, разбира се. Притежаваме едно много ценно нещо, наречено интуиция. Тя ни подбутва и почти винаги ни води в правилната посока, стига да ѝ се доверим.
Май си пролича, че пишещият е във възрастта на ПРОЗРЕНИЯТА… 🙂
