На 160 км югоизточно от Стара Загора се намира един малко познат манастир, наречен Парорийски, който обаче е със значителна стойност в българската история. Той се намира на 2.75 km югоизточно по права линия от центъра на боляровското село Воден, отдалечено от град Елхово на 32 км.
Укрепеният средновековен исихастки манастирски комплекс „Св. Богородица“ / Градището е създаден през 1335 г. в тогавашната погранична област Парория, откъдето става известен като Парорийски манастир. Негов създател е основоположникът на исихазма в България – монахът-аскет Григорий Синаит. Макар да е съществувала съвсем кратко (само 15 години), Парорийската обител станала средище на исихазма. Сред монашеското братство, което наброявало около 50 ученици на Синаит, били Теодосий Търновски– станал по-късно стожер на българския исихазъм и учител на патриарх Евтимий, Ромил Видински, Киприян Цамблак – бъдещия първи Всеруски, Киевски и Литовски патриарх и Калист – бъдещ Византийски патриарх.
Исихазмът е мистично направление в православието, според което с отшелничество, дълбоки молитви и пост може да се постигне единение с Бога, който снизхожда и влиза в човека. Исихазмът се ползва с голяма популярност сред тогавашния елит на България. Не след дълго след построяването на манастира исихазмът става официална религия в България. Това духовно учение и популярността му, според редица учени, е главната причина за падането на България под турско робство. На исихасткото духовенство принадлежи крилатата фраза „По-добре турска чалма, отколкото папска тиара“, която най- точно описва идеологията на това духовно учение. Исихазмът има много силна антикатолическа насоченост, заради която политическото сътрудничество със Запада в навечерието на османското нашествие се оказва невъзможно. Причината за дълбокия конфликт с католицизма е кръстоносният поход, при който в 1204 г. кръстоносците опустошават Константинопол. По пътя си те унищожават православни манастири и избиват стотици монаси. Не само в Константинополската, а и във всички източни патриаршии, се натрупва огромна омраза заради грабителските действия на кръстоносците. Когато опасността от мюсюлманското завоевание става очевидна, константинополският елит започва да търси помощта на Запада. Но срещу тези постъпки се изправя исихасткото духовенство. Неговото разбиране е, че католицизмът е такова зло, че е по-добре друга вяра, отколкото политическо сътрудничество с католическите държави. Това изключително много улеснило турските завоевания.
Парорийският манастир има много голям принос за израстването на Българската култура. Може да се каже, че преди столицата Търново да се оформи окончателно като водещ център на духовния живот, в странджанската обител вече са се зародили основите на забележителното културно явление на средновековието – Втория златен век на българската култура.
Литературната дейност на Синаитовия манастир се изразява преди всичко в превеждане на исихастки произведения. Най-известен и търсен бил преводът на 150 поучителни глави на Григорий Синаит. Според изследователката Елена Коцева, около 40 от достигналите до наши дни български ръкописи от ХIV век са „парорийски“. Манастирът просъществува кратко – до към 1350 г., когато го разрушават турците на Умур бег. Монасите в Парорийската обител били предупредени за атаката на Умур бег и успели да се спасят, но при бягството си се пръснали. Някои отишли в Атон, други– към дунавските земи, а най-много постъпили в новооснования Килифаревски манастир.
След разорението на Парория през 1350 г., Килифаревският манастир се превръща в главно исихастко средище. По устройство той повтарял Синаитовата обител в Парория и имал Синаитовия ктиторски устав. Традицията на Синаитовия манастир в Странджа била продължена в Килифаревската обител, която изиграла огромна роля в църковния живот на България и на славянските страни, увлякла монаси от много страни – най-вече сърби, унгарци, власи и молдовани.
По следите, които са останали от Парорийския манастир става ясно, че манастирът е бил укрепен: ясно личат очертанията на стената, която го е ограждала. Точно срещу входа на стената е бил храмът – първоначално изграден като еднокорабна базилика. Църквата е била стенописана. В долната си част стените били украсени с рисуван цокъл, който имитирал мрамор. Някога от двете страни на дромоса са били разположени симетрично 24 колони, сега от тях са останали само основите. Колоните имали овална форма, постигана с иззиждане на тухли, всяка с формата на четвърт пръстен. И долу, и горе били украсени с мраморни капители.
В дъното на дромоса е бил входът за пещерата, която вероятно е била обработвана от човешка ръка много преди възникването на манастира – още около III в., и то от население, което е имало рударски умения. От двете страни на входа за пещерата в скалата са вдълбани гробни ниши, в които вероятно са били останките на самия Григорий Синаит, за когото се знае със сигурност, че е умрял и погребан в манастира, но не можем да сме сигурни понеже през 1926 г. тук са вилнели иманяри, които са извадили костите от нишите. От входа на пещерата вее хлад. До дъното на 14 метра дълбочина се слиза по стълбище с 34 стъпала, прецизно издялани във вулканичната скала – още едно доказателство за каменоделските умения на тогавашното местно население. Около средата на стълбището е второто ниво на пещерата. Една от стените му е иззидана с фин тухлен градеж с хоросан. Според историка, разработващ обекта, доц. Атанас Орачев и той е много по-ранен от манастира, построен през Късната античност. Таванът на третото ниво е сводест, в основата на стената срещу стълбището е вкопана ниша, голяма колкото в нея да се побере приклекнал човек. Според историка вероятно Синаит се свивал в пещерната ниша за молитва и медитация. Сигурно и другите монаси са се молили в пещерата. Вдясно от най-долното стъпало на стълбището започва много тесен и нисък коридор, на чийто вход с фини тухли е иззидана арка. Сега този коридор е недостъпен – след входа му има „кладенец“, дълбок към 14 метра. Според пещерняци не било изключено от дъното му да тръгва галерия, която да води извън стените на манастира.
Ето какво ни съобщават братя Шкорпил за крепостта на манастира: Крепостната стена затваря пространството във формата на четириъгълник, със страна около 50 разкрача. По северната и западната стени са се подавали две четириъгълни кули, които са пазили портите. Кулите са имали дължина около 10 разкрача и ширина около 5.
Парорийският манастир е един от най-ценните обекти на културно-историческото наследство на региона. От езотерична гледна точка се вярва, че мястото, на което е построен манастира, има особена енергия, която се дължи на комбинацията от пещерата, където повечето исихасти са оставали сами с дни, за да се докоснат до Бога и на реката, която преминавала под хълма.
Източници:
http://elhovo.org
Шкорпил, К. и В. Шкорпил, Паметници из Българско, дял 1, част 1, Тракия. София, 1888
