ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 41, 1991 г.
ПРОВИНЦИЙО, ПОМОГНИ СИ САМА!
При тоталитарната система провинцията бе в пълна подчиненост, в пълна зависимост от столицата. Горе, в центъра, „се мислеше“, там се решаваше и после решенията „се спускаха по места“ за изпълнение. Това дори в по-голяма степен, отколкото за останалите сфери, се отнасяше за културата. В частност – и за литературата. В столицата се вземаха решенията за членството в Съюза на писателите, за създаването на което и да е издание в провинцията – например алманасите; там решаваха кого да награди местният провинциален съвет на литературните си тържества и т.н. Спускаха се, разбира се, и не-малко централизирани средства, които трябваше да съпровождат изпълнението на едно или друго нещо, решено в „големия град“. В новите условия нещата са коренно различни. Няма пари. Съкращават се от работните им места творчески личности. Никой вече не ти нарежда „отгоре“ какво да правиш и най-важното „как да се спасиш“. С една дума – всеки да му търси колая. При цялата си неподготвеност за един такъв начин на съществуване, ние, творците, които живеем в провинцията, сме принудени наистина да му търсим колая, ако не искаме да водим полугласно съществуване, разчитайки единствено на временните социални помощи. Но да се спасяваш поединично е по рисковано и направо да си го кажем – по-неефикасно. Кооперирането на усилията не е предимство единствено на стопанските кадри. Според мен то би ни помогнало и на нас, хората от духовната сфера. На каква база биха могли да се обединят например литераторите от провинциалните градове да речем на Южна България и защо? Вече споменах нещо за това. Но все пак – тях ги свързва обща съдба, те живеят при сравнително еднакви условия, работят приблизително една и съща работа – журналисти, редактори, организационни работници в съветите за духовно развитие, в читалищата, клубовете на дейците на културата и т.н. Социалният им статус е почти еднакъв. Жизнените им и творчески цели също си приличат – да пишат книги, да ги издават и по този начин да бъдат полезни на обществото, да реализират таланта си. Всичко това е хубаво от различни гледни точки, то не би пречило на никого, ако пазарната икономика не диктуваше своите условия. За да твориш, би трябвало да имаш поне известни условия. Всичко това обаче днес изглежда като красив спомен от миналото. Какво да се прави днес, сега? Според мен това е създаването на печатна трибуна за изява, творческа и професионална реализация. Ще бъде неефикасно и разточително в настоящия момент да се създават във всеки по-голям град по едно списание или по един вестник за литература. Би трябвало да се изходи от потенциалните възможности на града, от традициите, а дори и от местоположението, ако щете. Стара Загора притежава според мен необходимите характеристики, за да започне да излиза тук един литературен двуседмичник на мястото на досегашния алманах „Хоризонт“, една, струва ми се, вече изконсумирана форма, и на притурката „Съвремие“ на вестник „Стара Загора“. Вестникът би могъл да привлича усилията на авторите от града домакин, Пловдив, Ямбол, Хасково, Кърджали, Бургас, Сливен и др. Изданието би дало възможност не само за изява на няколко творци, но то би било трибуна и опора и за още десетина-петнадесет души, които по-активно биха се ангажирали с неговото списване. Един такъв вестник би засилил чувството за общност, за единение между творците от споменатите провинциални градове, би им помогнал заедно по-лесно да преживеят годините на кризата. И за да не бъда обвинен в местен патриотизъм, бързам да кажа, че останалите градове също биха могли да потърсят свое физиономично присъствие в „духовния пояс“, както сполучливо го определи един автор. Например Пловдив – там вече повече от три десетилетия излиза списание „Тракия“. Това издание би трябвало на всяка цена да се съхрани, да прерасне дори в месечно издание (сега то излиза веднъж на два месеца). „Духовният пояс“ би могъл да има и свой алманах – например бургаският, стига той да намери своето лице в новите условия. Ямбол и Сливен биха могли да бъдат полезни с писателското си „братство“ с друг род прояви – например организацията на литературни прегледи или някакъв род дискусии, засягащи пряко проблемите на творците в провинцията. Хасково в никакъв случай не би трябвало да отстъпва от организацията на празниците „Южна пролет“, където младите дарования получават своето бойно кръщение. Една такава дейност трябва да бъде координирана. Ето защо мисля, че би било полезно и избирането на някакъв координационен съвет (давам си сметка за доста поизхабеното понятие), в който на напълно демократични принципи да участват представители на по-големите градове. Това в никакъв случай не означава своего рода провинциален съюз на писателите – с всичките му компрометирани вече структури и дейности. това е по-скоро едно коопериране на духовните усилия, при което ефектът би бил значително по-голям, отколкото ако се действат поединично и самостоятелно. Да речем – в набирането на средства за определено издание могат да се търсят спонсори от различните градове, възможностите са много по-големи. В организирането на едни литературни празници усилията на десетки творци биха дали много по-положителни резултати. И не на последно място – така възможностите за противоборство с някои столични привилегии са много по-реални. Не е тайна, че и сега главно в София са съсредоточени и издания, и издателства, и творчески съюзи, и най-значимите прояви. Дали да не си припомним как приказният барон Мюнхаузен се измъкна сам от водата, хванал се за собствената си коса? Дали да не си извикаме: „Провинцийо, помогни си сама!“?
Таньо КЛИСУРОВ
