Снимка: Bloomberg |
Толкова за пренасочването на Америка от Атлантика към Индо-Пасифика. Настоявайки за отстъпки, които шокираха разделена и лутаща се Европа, руският президент Владимир Путин обедини Запада зад лидерството на САЩ. Изминаха години, откакто това можеше да бъде изречено. Русия предизвика това, от което се страхуваше – Запад, който демонстрира нещо подобно на решителност. В резултат на това американският президент Джо Байдън сега се озовава на фронтовата линия на две потенциални студени войни, една в Източна Европа и друга – в Южнокитайско море, пише Едуърд Люс за Financial Times.
Това не беше сценарият, който Байдън беше планирал. Той дойде на поста, като обеща да преориентира външната политика на САЩ на изток. Разбира се, той отдаде дължимото на европейските партньори на Америка, които въздъхнаха облекчено, че са третирани отново като приятели след четири години омаловажаване от бившия президент Доналд Тръмп. Но те скоро разбраха, че Байдън има предвид нещо различно под лозунга „Америка се завърна“ от това, което искаха. Подобно на Тръмп, Байдън беше фокусиран върху Китай. За разлика от Тръмп, той искаше Европа да му помогне в този нов индо-тихоокеански фокус.
Грубото събуждане на Европа започна миналото лято, когато САЩ внезапно напуснаха Афганистан без съгласието на своите съюзници от НАТО. Подобно на вече изчезналата Афганистанска национална армия, партньорите на САЩ от НАТО разчитаха на американската въздушна и логистична подкрепа, за да оперират в Афганистан. Те обаче бяха оставени да си мислят, че тяхното мнение има малко значение за Байдън, въпреки топлата му реторика. Последвалата катастрофа в Кабул засегна всички.
Байдън усложни проблема, като не успя да предупреди французите за новата сделка за атомни подводници между Австралия, Великобритания и САЩ, споразумението Aukus, няколко дни след като талибаните си възвърнаха контрола над Афганистан. Ако някога е имало момент Русия да използва западното разединение, той бе тогава. Но Путин прекали с реакцията. За разлика от миналото лято, американските официални лица бяха усърдни в консултирането и изслушването на своите европейски колеги.
Сега Байдън е изправен пред две неотложни предизвикателства. Първото е дали той може да предложи на Путин начин да отстъпи без да губи престижа си. Алтернативата е конфликт в Украйна, който може да засенчи зверствата в бивша Югославия от 90-те години. С 40 милиона души, мнозинството от които искат да се присъединят към НАТО, Украйна не е Босна или Хърватия. Тя е два пъти по-голяма от Германия и има по-голямо население от Полша. По-подходящо сравнение би било гражданската война в Испания през 30-те години на миналия век, когато външни сили, както фашистки, така и комунистически, използваха проксита, за да се бият помежду си. Дори Путин би пребледнял пред такава реалност.
Това е мястото, където дипломатическата изобретателност на Байдън ще бъде изпитана и може да се окаже, че липсва. Ако, както е консенсусът във Вашингтон, Китай представлява по-голямо стратегическо предизвикателство за САЩ, Байдън в крайна сметка трябва да намери начин да поиздърпа Русия от прегръдката на Китай. Екзистенциалната реторика за глобална битка между автокрацията и демокрацията само ще приближи Москва до Пекин. Тя също така ще изнерви много от наскоро успокоените европейски съюзници на Байдън. На някои от тях не им е комфортно да говорят за манихейско противопоставяне между светлината и тъмнината.
Не че Украйна е модел за демокрация. Според базираната във Вашингтон организация Freedom House страната е само „отчасти свободна“ и е с по-нисък рейтинг от унгарската „нелиберална демокрация“ и други демокрации с недъзи, като Сърбия, Колумбия и Сиера Леоне. Украйна всъщност се нарежда малко след Индия, която администрацията на Байдън провъзгласи за демократична крепост срещу авторитарния Китай. Ако Байдън даде приоритет на този аршин, външната му политика е обречена на объркване и обвинения в лицемерие. Езикът му също така отчуждава относително надеждни приятели като Сингапур и Обединените арабски емирства – държави, от които Америка има нужда на своя страна.
Кризата в Европа предлага на Байдън изясняващ изход от реторическия капан, който той сам си постави. Принципът, който е заложен, е суверенитетът на Украйна. Нейните граници трябва да бъдат не по-малко неприкосновени, ако тя промени политическата си система. Разбира се, светът би бил по-добро място, ако демокрацията процъфтява навсякъде. Но най-новата история би трябвало да е изяснила на САЩ рисковете от провъзгласяването на тяхната мисия за всеобща свобода. От друга страна, почти всеки е съгласен със светостта на границите. Заплашвайки суверенитета на Украйна, Путин направи нещо, което Байдън не би могъл да постигне сам – да обедини Запада. Това дава на американския президент предимство, което той не бива да пропилява.
