Точно преди 24 часа в Белград сръбският президент Александър Вучич се закле във вечна, безусловна и верноподаническа любов към Русия.
[ad id=“225664″]
Той неведнъж е заявявал, че Сърбия няма да влезе в НАТО, че е против и никога няма да въведе санкции срещу Русия, че Сърбия ще е верен съюзник на Кремъл.
Някои от тези позиции са обясними, други – не толкова.
Но, случайно или не, 24 часа по-късно Вучич пристига на официално посещение у нас, за да се срещне с президента Румен Радев.
Това би могло да бъде разчетено като естествен съпътстващ ефект от факта, че България председателства ЕС и в рамките на обичайната дипломатическа практика у нас пристигат, за да потвърдят едни или други свои интереси, дипломати от цялия свят.
Затова и днес, след срещата на двамата президенти със сигурност ще чуем, че те са обсъдили европейската перспектива на Сърбия и „традиционно добрите отношения между нашите страни“, както и, че двамата държавни глави „са обсъдили инициативи в интерес на България и Сърбия“.
Но, дали наистина отношенията и интересите на Сърбия и България съвпадат чак толкова? И ако Вучич можеше да си каже каквото му е на сърце – какво щяхме да чуем от него?
Нека караме по ред:
Сърбия иска да е в ЕС, но не иска да е в НАТО. Това за НАТО е донякъде обяснимо, сърбите не са забравили бомбардировките на Алианса по време на войната в Косово и трудно е за политическите елити да убедят сръбския народ, че НАТО е системата за колективна сигурност, от която се нуждаят за запазването на своя суверенитет.
Нещо повече – сръбското общество все още отрича вината на Сърбия, на тогавашните и управници, разбира се, не на сръбския народ, за братоубийствените войни разпалени от Слободан Милошевич на Балканите. И втори факт – сърбите, сръбските политици, почти с консенсус, виждат защатита на своя суверенитет и национален интерес на изток – в Москва.
Това е видимо и не е от вчера. И не можем да си затваряме очите, дори когато Сърбия е заявила, че иска да се завърне в Европа.
Днешна Сърбия се опитва да повтори една двусмислена политика – да гледа на Запад и да се кълне във вярност на Москва. Сърбия не осъди анексията в Крим и руската агресия в Украйна, не се присъедини и, както заяви Вучич, никога няма да въведе санкции срещу Русия.
Сърбия приема щедри „подаръци“ от Кремъл – въоръжения, „съветници“, щедри обещания за финансова помощ и руски газ от „Турски поток“.
Сърбия разреши съвсем близо до нашата (натовска) граница, в Ниш, създаването на „хуманитарен център“, за който западните разузнавания твърдият, че е руски разузнавателен и логистичен център, че именно от там тръгват заговорите за държавен преврат в Черна гора и опита за преврат в Македония, по време на смяната на правителствата.
Въпреки стремежа си за приемане в ЕС Сърбия отказва и ще продължи да отказва да признае независимостта на Косово. И тук също среща пълната подкрепа на Кремъл. Затова и сегашните политически елити в Белград се опиват да измислят кой от кой по-невъзможни сценарии за „компромис“: Формално връщане на Косово в състава на Сърбия, но със запазване на статута и на независима държава, макар и непризнат от Белград. Или – разделяне на Косово и връщането на Северно Косово, населено предимно със сърби, отново в Сърбия, като сделка за подписването на двустранен договор с Прищина.
[ad id=“236993″]
И пак-въпреки заявения стремеж за интегриране в Европа, Сърбия се намесва във вътрешните работи на Македония –
да не забравяме за „евакуацията“ на състава на руското посолство от Скопие в Белград посред нощ, след като беше атакуван македонския парламент и беше направен опит за убийството на лидера на опозицията и сегашен премиер Зоран Заев.
Сърбия поощрява и сепаратизма и руската дестабилизация на република Сръбска в Босна и Херцеговина. Министърът на вътрешните работи в правителството на Сърбия, Небойша Стефанович не крие, че е свързан с националистическата, паравоенна и проруска организация „Сръбска чест“. А членовете на „Сръбска чест“ тренират в Русия и създават свои структури в Република Сръбска, които президентът Милорад Додик използва срещу политическите си противници. Додик, с благословията на Москва, открито говори за отделяне от Босна и Херцеговина, присъединяване към Сърбия.
И още едно връщане към вчерашния ден, денят, в който съюзът Белград-Москва, беше „подпечатан“ с клетвите на Лавров и Вучич. Руският министър на външните работи обедини в една на пръв поглед нелогична фраза „военната и църковната независимост на Сърбия“, на която гарант, естествено е пак Москва.
Но кой заплашва „църковната независимост“ на Сърбия?
Ами България.
Защото македонската църква след десетилетия на сърбизиране реши да се върне в лоното на свовята майка-църква – Българската православна църква. Защото БПЦ се ангажира да започне разговори с другите поместни църкви за признаване автокефалността на македонската, срещу интересите на сръбската, руската и гръцката църква. И затова вече и Вселенската патриаршия, и Руската църква обявяват действията на БПЦ за „противоканонични“ – защото шансът за независимост на македонската църква за пръв път от векове е толкова близо.
И още един, изключително важен момент от срещата в Белтрад – Сърбия ще получи руско въоръжение и самолети, осигурени „щедро“ от кремълските покровители. В същото време Вучич твърди, че се оптива да постави Сърбия, като наследница на Югославия отново в центъра на Движението на необвързаните – страните нечленуващи нито в НАТО, нито във Варшавския договор: създадено от Югославия през 1961 година, то на практика не съществува днес.
И така нека се върнем към това, което, ако сръбският президент можеше да си каже каквото му е на сърце, бихме чули от него:
– Оттеглете признаването на Косово или ни помогнете да влезем в ЕС без да сме признали независимостта и.
– Не подкрепяйте усилията на Македония за членство в ЕС и особено в НАТО, не подпомагайте Македонската църква в нейната борба за независимост.
– Отменето санкциите срещу Русия, не подкрепяйте на практика оръжейното ембарго на САЩ срещу руския военно-промишлен комплекс.
– Върнете „Южен поток“, подкрепете и втората линия – „Турски поток“, защото така Русия ще може да продава отново газ на Балканите.
– Подкрепете в ЕС „Северен поток-2“ защото така Русия ще може да заобиколи Украйна в транзита на газ към Европа и така ще може да продължи дестабилизацията и.
Звучи ви прекалено драстично? Не, всички тези „недипломатични“ твърдения са базирани на заявени от президента на Сърбия сръбски интереси – национални и съюзнически (разбирай – руски).
И трябва ли нашият президент да отговори на тези неизказани сръбски (разбирай – руски) интереси?
Президентът Радев би трябвало директно и категорично да заяви, че България осъжда агресията на бивша Югославия срещу БиХ, срещу Косово, днешната дестабилизацията на Македония, намесата във вътрешните и вътрешно-църковните и работи.
Не само защото това е позиция само на България, а защото договор с ЕС може да бъде постигнат само след като една държава е решила ВСИЧКИ спорни въпроси със своите съседи и е доказала, че не се меси в техните вътрешни работи. Така, както е било за България. И щом Сърбия декларира, че иска в ЕС-трябва
да играе по правилата, приети в ЕС
Президентът Радев би трябвало директно и категорично да заяви, че България осъжда анексирането на суверенна украинска територия – Крим – и санкциите ще продължат и дори ще се засилват докато Москва не се изтегли както от там, така и от Източна Украйна. Че България зачита суверенитета на всяка държава, независимо от кого е застрашен.
Президентът Радев би трябвало директно и категорично да заяви, че България се бори срещу зависимостта на Балканите от руски интереси-енергийни, политически, военни.
България излезе на световната дипломатическа сцена не просто с факта, че е ротационен председател на Европейския съвет, а с това, че се зае с огромната задача да постави Балканите в полезрението на ЕС, да започне един исторически процес на умиротворяване, на край на тъмната балканска история на региона. За това работи вече не само страната ни, но и ЕС, и съюзницете ни в НАТО, дори САЩ обърнаха поглед към региона, виждайки
заплахите от агресивната политика на Русия и Турция
Държавният глава по конституция освен да обединява нацията, представлява външната политика на България, а тя, макар и със скърцане, но е постигната с консенсус през близо трите десетилетия на демократичното ни развитие.
Затова господин Радев, няма правото дори само да премълчи тези истини, да премълчи това, което е в интерес не само на България.
Да, в дипломацията понякога са по-важни нещата, които не се казват, отколкото тези, които се казват на глас.
Но случаят не е такъв. Сърбия, само заради факта, че сме съседи, действително трябва да е наш съюзник, ние трябва да сме съюзник на Сърбия, отношенията ни трябва да се развиват „в интерес на двете страни“.
Но ако тези интереси, гласно или негласно, не съвпадат, ако те заплашват повече или по-малко сигурността и задачите, с които се е заела България, президентът няма право да мълчи.
Защото не е само въпрос на вербална политика – имаме достатъчно примери за активизиране на руската намеса в региона и както писа скоро един български политолог – би трябвало повече от всичко да се страхуваме от украински сценарий на Балканите.
[ad id=“236999″]
И най-важното – българският президент няма правото да премълчи полжението на българите в Западните покрайнити, практимческия геноцид, на който са подложени и не от вчера.
Липсата на образование и здравеопазване (спомнете си арестуваните български лекари в Босилеград), липса на инфраструктура, незачитане на човеките и малцинствените им права от страна на Белград.
Българският президент няма правото да мълчи за българите в Сърбия, защото те чакат да чуят, че могат да разчитат на помощ и закрила от България.
Източник: Анелия Димитрова http://www.faktor.bg
