Всяка вечер по време на руската окупация Инга покрива прозорците на дома си, прикрепява медна жица към слушалките си и обикаля стаите в търсене на радиосигнал.
Понякога има късмет и успява да улови програма от „Донбас Реалии“, регионална новинарска емисия на Украинската служба на РСЕ/РС. Това е единственият източник на информация, достъпен в град Капитоловка, където се евакуира със съпруга си след инвазията, близо до родния ѝ Изюм, Харковска област.
По-голямата част от региона е превзета от руснаците в първите седмици на инвазията, която започна на 24 февруари. Изюм пада под руски контрол през март. През по-голямата част от окупацията жителите нямат електричество, въпреки че доставките на газ остават непрекъснати, често няма обхват, лекарствата не достигат, непрекъснато има обстрел.
Инга казва, че именно откъслечните сведения от радиото са ѝ давали надежда, докато руските сили са държали Капитоловка в плен в продължение на седем месеца.
В апартамента ѝ в Изюм е студено, но въздухът е изпълнен с аромат на печива – нейно хоби, с което се е надявала да се занимава преди руснаците да превземат района. Когато се срещаме, тя е изпекла хляб и пресни пампушки – украински кифлички с мая и чесън. Инга все още е обзета от благодарност, че Изюм е освободен. Това става през септември, малко преди рождения ѝ ден.
Не! Ние сме украинци. Украйна ще дойде и момчетата ще ни освободят.
„Никой не вярваше, че украинската армия ще дойде“, казва тя. „Към края на окупацията всички мислеха, че Русия ще остане. Аз обаче бях упорита и продължавах да казвам: „Не! Ние сме украинци. Украйна ще дойде и момчетата ще ни освободят“.
По време на първата си среща с руските войски, след като те влизат в града на 6 март, тя казва, че руските войници са очаквали жителите да бъдат благодарни за пристигането им.
„Първите [войници], които срещнахме по време на окупацията, бяха група пъпчиви момчета на контролно-пропускателните пунктове“, казва тя.
„И един от тях каза с пламтящи очи: „Дойдохме да ви освободим! Вие ще имате всичко!“ Застанал там, едва на 18 години, пълен с убеденост. И аз му казах: „Синко, аз живях добре и имах всичко. От какво би могъл да ме освободиш?“
Руските сили се държат „типично“ в Капитоловка според Инга. Претърсват къщи в търсене на алкохол и крият бронирани автомобили и боеприпаси зад всяка сграда. Тя ги описва като „уплашени“ и казва, че до голяма степен са се криели от жителите.
„Колко пъти им казахме: „Полето е там. Вървете напред! Те отговаряха: „Но там ще ни убият“.
Те избягаха в полето и лагеруваха там два месеца, оттам стреляха.
Един ден руските войници решават да разположат оръдията си на улицата на Инга. „Всички излязоха с децата си и ги прогониха. Те избягаха в полето и лагеруваха там два месеца, оттам стреляха“, казва тя.
И Инга, и свекърва ѝ се нуждаят от лекарства, особено от болкоуспокояващи. Тя казва, че е трябвало да преодолее гордостта си и да моли войниците да им дадат такива. Понякога са се съгласявали.
„Трябваше да се покланям на контролно-пропускателните пунктове и да моля за лекарства“, казва тя.
„Даваха ми ибупрофен и диклофенак. Понякога ме унижаваха. Тогава просто не усещах нищо.“
„Радиото ни окуражи“
Обичайно жителите на окупираните села нямат достъп до информация за случващото се в останалата част на Украйна.
„Свързах слушалките си към един стар телефон, за да се опитам да получа достъп до FM радио, и обикалях из къщата в търсене на сигнал, но нямаше“, казва Инга.
„Тогава си помислих как едно време към радиото или телевизора сме прикрепвали медна жица [за по-добър сигнал]. Затова вързах медна жица към слушалките си и започнах да тичам из къщата.“
На едно място успява да получи сигнал.
Семейството се страхува да слуша през деня, тъй като руснаците може да нахлуят в къщата във всеки един момент, за да направят проверка. Инга скрива медния проводник, изключва слушалките и превключва мобилния си телефон на самолетен режим.
Вечер покриват прозорците и слушат единствената програма, която успяват да намерят. „Около 20:00 ч. имаше програма на Радио „Донбас Реалии“. Много ни харесваше да я слушаме, защото представяше информацията ясно и подробно“, казва Инга.
„Да чуем добри новини по радиото ни даваше надежда. Научихме, че Украйна има нужда от нас, че не са ни забравили“.
По нейни думи руснаците са се опитвали да убедят местните жители, че Украйна няма нужда от тях. „Но радиото опроверга техните фалшиви новини и ни окуражи“, добавя тя.
„Димът беше прекрасен!“
Жителите също така следят и артилерийските престрелки в района. По думите на Инга хората от града са виждали как ракетите летят във въздуха и са се радвали, когато украинците успеят да ударят позицията на руснаците. Малко преди освобождаването украинските попадения стават значително по-чести.
„Гледахме от двора и видяхме две ракети да летят от руската система за противовъздушна отбрана. И тогава две от нашите ракети прелетяха под руските… След това удариха руската станция… Димът беше прекрасен! Смеехме се на това как „работи“ прехвалената система за противовъздушна отбрана [на руснаците]. И тогава разбрахме, че нашата армия трябва да е близо до освобождаването“ – казва тя.
На 9 септември човек от града казва на Инга, че в Изюм са забелязани украински войници. Тя е била предупредена да си остане вкъщи, докато градът не бъде „прочистен“ от руснаци, но не се сдържа и два дни по-късно отива с колелото си, за да „види сама“.
„Карах и видях колона от украински пикапи с украински знамена. Просто изтръпнах, а сърцето ми се разтуптя. Започнах да викам:
„Нашите идват! Когато ги видях да слизат от камионите, скочих от мотора и се затичах да им стисна ръцете и да им кажа: „Момчета, толкова дълго ви чакахме“. Цялата треперех. Представете си: Чакахме това седем месеца“, казва Инга.
Тогава се връща в дома си в Изюм, където се срещаме. Като по чудо традиционните вишиванки – украински бродирани ризи, които е купила за себе си и съпруга си точно преди инвазията, все още са в гардероба ѝ. Нашествениците или не са ги забелязали, или са решили да ги оставят.
В деня на освобождението Инга облича ризата с бродирана пола и винок – традиционен цветен венец за глава, за да излезе по улиците на града и да сподели добрата новина за освобождението с всички, които познава.
