Наскоро в Градската градина ме спря един анкетиращ с въпроса какво ми харесва в Стара Загора.
Съвсем първосигнално отговорих, че това, което е най-пленително за мен в нашия град не влиза в никакви анкети, но заинтригуван, той все пак пожела да му споделя моята гледна точка.
Казах, че за мен е от изключително значение това, че само за 15 минути, тръгвайки пеша от дома, без да ми трябват пари за какъвто и да е транспорт, аз стъпвам на земя без асфалт и базалт, влизам в гората и вдишвам чист въздух. Младият мъж, противно на очакването ми, ме погледна с разбиране. Вероятно и той е почитател на нашето любимо Аязмо. Направихме с него анкетата и всеки тръгна по пътя си.
А там, на грубо наречения в миналото Ахмак баир, където на старите снимки се виждат само голи склонове, днес Слънцето се слива с дъха на Земята. Поклон на дядо Методий, който превърна обрулените бърда в Райско място!
Всяка свободна минута използвам, за да се гмурна в магията на Аязмото. Когато вляза под арките на дърветата, за миг сякаш ослепявам, веднага след това у мен лумва огънчето на промяната, на спокойствието, на силата. Всеки път дърветата ме гледат нагиздени, като да ме посрещнат празнично, окъпани в злато от слънчевите лъчи. И те ме повеждат по пътеките, задъхвам се да ги догоня чак до залеза, който изтича между клоните. От това, че всичко там си е на мястото, понякога просто притихвам, понякога си тананикам, а друг път не знам как сълзите ми сами потичат от благоговение по страните ми. Сърцето ми спира, а в същото време никога не съм се чувствала по-жива. Връхлита ме само Тишината, и песента на Безгрижието. Ние с тях се харесваме, хващаме се за ръце и припкаме на воля. Пред тях се снишавам, онемявам, гордостта ми се скрива и сметките ни винаги са точни.
Вървейки между вейки, борове, кипариси и цъфнали тръни се случва да залитна, а горските феи сръчно ме подхващат и изправят. Чувам гласа си, който казва: Благодаря! И една мъничка вечност отминава.
Продължавам да следвам тичащото сред листата Време, което отваря измръзналите ми и затлачени сетива. Замирисва ми на пръст, на влага, навеждам се към ствола на едно дърво, окъпано от Слънцето. Знаете ли как мирише напечена кора? Уханно, на Живот и на Топлина.
Продължавам заедно с пътеката, тя ме води сред билки и цветя и не знам как се случва, но спираме и двете едновременно като по команда. Защо ли? – защото имаме какво да си кажем ние двете. Тя започва да ми разправя колко е щастлива, че някой я е кръстил „Ретро пътека“, че оттам нататък стига до „Петте кьошета“ и се сприятелява с други побратими, всяка поемайки в нова посока, улавяйки стъпките на бродещи хора, които търсят себе си, а тя им помага да се намерят. Аз пък каканижа, че не искам да ме пуска и да ме държи в гората. Е такива мити работи.
Всичко тук е неописуемо и за мен винаги – дочакано. Тук душата ми се преплита с вечността. Както препуска по склоновете, така и присяда уталожена на припек.
Прибирам се свежа, „гримирана“ с удоволствие и „аранжирана“ с изсъхнало листо или забита в косите борова игличка.
