Мая Дългъчева е от Стара Загора, която от 2005-а е напуснала родния град, преминавайки за няколко години през София, а от 2011-а живее и работи в Мюнхен. Сега тя е преподавател в иновативно частно училище в германския град.
На прага на новата учебна година ето какво сподели Мая Дългъчева:
Ако някой ми беше казал, че мога да издържа физически и психически това, щях много да се смея. Години наред – осемчасов работен ден с деца, три часа вечерен курс немски плюс редовни обучения по метода Монтесори през почивните дни. Понякога и през ваканциите. Изобщо няма да лъжа, че ми е било радостно, удовлетворение е изпълвало сърцето ми и смисълът е блестял като пътеводна звезда на небето ми. Не. Истината е, че се чувствах смазана от работа и се надявам да ми се размине само с излишни килограми и болки в гърба. Истината е, че понякога ми се иска да избягам от час и да се шляя по улиците.
[ad id=“225664″]
Често имам усещането, че тепам на място, повтарям едни и същи неща и просто си губя времето. Истината е, че се питам защо ми беше всичко това, ами не си седях кротко – да си пиша книгите и да умувам като нормален човек за живота, вселената и всичко останало… Като се уловя в мрънкане, обикновено отварям напосоки някоя папка и гледам снимки.
И сега така направих – попаднах на юлски снимки от края на учебната година.
Сигурно се чудите защо на снимките има църква вместо класна стая…
Два пъти годишно – по Коледа и в края на годината училището прави празнична служба в една църква близо до Мюнхен. Няколко седмици по-рано родители, учители и ученици получават покана да участват в създадения само за този празник наш църковен хор. По Коледа трябваше да държа изпит и не отидох, този път реших да пробвам. Понеже, ако някой ми беше казал, че ще пея в църковен хор, щях много да се смея.
Открих, че очаквам с нетърпение дните за репетиции, въпреки натовареното ежедневие – мелодиите умиротворяваха, отмиваха напрежението, ядовете, препускането. Тригласно акапелно пеене в края на деня, без бързане, всички заедно по съвсем друг начин – ученици и учители, майки и бащи, съблекли строгите си сака, чистият сопран на директорката… Смях, кафе и сладкиш в паузата, финал за довиждане с жизнерадостно латино. Да, както каза директорката: „Пеенето заедно може да постигне повече от всяка мирна конвенция.“
В деня на службата наред със свещеника излезе директорът на училището с две деца – всички облечени в тържествените бяло-червени роби. Четоха кратки библейски притчи, които се редуваха с нашите химни. И с музикални интродукции – колегите по музика свириха на флейта, цигулка, виолончело и да, орган! За пръв път стоя на онова място горе, точно под органа – неземно е да чуваш как мелодията се лее като въздушна река над главите на хората…
В края директорът каза: „Да, прекрасно е, че сме се събрали тук и четем тези мъдри притчи. Въпросът е обаче ние, които сме днес тук, живеем ли по начина, описан в тях? Как изразяваме любовта към ближния в нашето ежедневие, в нашето училище?
Какво направихме през тази година, за да няма оскърбени и унижени?“ И после разказа за колежката, болна от множествена склероза, която докарват с носилка два пъти седмично, за да й четат учениците. Тя е напълно парализирана – може единствено с клепване на очи да дава знак на едно дете кога да почне и кога да свърши с четенето. Въпреки това – тези часове са нейното работно време, нейното усещане, че е нужна и жива. А за малките човеци това са часовете по любов към ближния.
[ad id=“263680″]
После разказа за едно момче, чиято майка е починала внезапно преди два месеца.
И как всяко семейство от класа го е вземало при себе си за по няколко дни или за цяла ваканция – за да е с приятелче, да не остава сам у дома с мъката си. И други неща разказа… Мълчанието беше плътно и думите му отекваха, макар че говореше тихо. Опитвах се небрежно да забърсвам сълзите си и да се усмихвам – видях, че и други правят същото…
Не знам защо се опитвам да разкажа с думи нещо, за което думи няма. Може би заради парадокса, че това преживяване ми е подарък от едно училище. И защото чух – смисълът не срича, той пее. И защото видях как училището става Училище. И дори понякога отговаря на въпроса „Защо ми беше всичко това…“.
