Стаята на двамата съдебни изпълнители при Районен съд – Стара Загора през 70-те години на миналия век бе помещение, което трудно би могло да бъде оприличено според сегашните представи на съдийски кабинет.
Прихлупен на около два метра таван. Две разположени едно срещу друго бюра, едното от които, въпреки своята изкусна изработка, може би от края на 19 в., бе
пред рухване от проялите го дървесни червеи. Другото по-ново, на около 30 години. Зад бюрата, по един най-обикновен, чепат и скърцащ стол, а между тях – висока “пернишка” печка за дърва и въглища. Зад стола на ръководителя на службата, върху стената имаше опънато малко, със семпъл мотив кавьорче, а встрани до стената висок около един метър шкаф за книги и преписки, носещ звучното наименование “кантонерка”. В съседство до този шкаф “шефът” имаше нещо средно между закачалка и малко портманто, което можеше да побере само неговите връхни дрехи. Около другото бюро – столетник нямаше каквото и да е било приспособление, камо ли нещо, което да се нарече мебел. Столът често опираше в стената и варовото постно боядисване оцветяваше гърба на сакото ми. Правна литература, закони, преписки, лични вещи – всичко се стремях да побера някак в чекмеджетата на бюрото си или натрупани върху него.
Тъжната съдба на старозагорския адвокат Иван Вазов
Връхните си дрехи трябваше да закачам на “закачалка”от няколко подвити гвоздея. Независимо, че цялата тази обстановка не ми се нравеше, тя не се отрази на качеството на работата ми.
През годините, когато работих там, нашата съдебно- изпълнителна служба редовно бе излъчвана за първенец в съществуващите тогава съревнования с другите подобни служби в страната.
Ръководителят на службата Иван Радев добре оцени това и реши да издейства подобрение на съществуващото положение. На всяко тримесечие той изготвяше отчет за работата ни, който изпращаше на председателите на районния и окръжния съд, а те от своя страна обобщаваха и изпращаха на Министерството на правосъдието. На шестмесечието се правеше по-голям
отчетен доклад, а след изтичане на календарната година – още по-голям. Във всички тези доклади накрая имаше раздел за предложения и препоръки, които да допринесат за подобряване на работата, включително и такива, засягащи материалната обезпеченост на работещите в съда. Радев в този раздел редовно включваше предложения, за подобряване оборудването на “кабинета” ни.
И то какви „главозамайващи“, скъпи и непосилни за уж богатата ни по онова време държава: “да се закупи кавьорче за стената зад стола на колегата Саранеделчев, кантонерка за неговите книги и малко портманто”. За няколкото години, през които работех в тази служба така и не дочаках да бъдат изпълнени предложенията давани в многобройните отчети и доклади на Радев.
Малко преди да напусна, за да започна работа като юрисконсулт в престижно старозагорско предприятие, Иван Радев, който печаташе на пишещата машина поредния си отчет, удари една цветиста българска благословия по адрес на онези, за които е предназначен отчета и ми каза:
– Саранеделчев, сигурен съм, че тези отчети и доклади не се четат в последната им част, която сигурно хвърлят в кошчето. За да докажа това, ще взема някой път, вместо да повтарям предложението си, да изпиша една псувня и ще видиш, че пак никой няма да реагира.
Стефан Саранеделчев: Няма място за марките
Сега, след близо четири десетилетия изминат от мен професионален път си мисля каква огромна разлика има между онова време и последните две десетилетия, през които три пъти бяха преоборудвани съдийските кабинети с все по-нови, красиви и скъпи мебели. Да не говорим за компютърното оборудване и много други технически новости, които през 70-те години на миналия век никой дори и не бе чувал. Дали, обаче, това многократно преоборудване доведе до по-добра, срочна и качествена работа на работещите в кабинетите?
П.П. Горното написах през есента на 2012 г., когато заедно с други случки включени в тази книжка бе публикувано във всекидневника „Старозагорски новини“.
Преди няколко дни прочетох обнародвания в сайта на Окръжен съд-Стара Загора отчетен доклад за дейността на съда през 2016 г. В неговия раздел III, абзац 4 е записано следното: „ През месеците ноември и декември 2016г се извърши текущ ремонт на стени, таван и под в съдийски кабинет №335 на трети етаж. Текущ ремонт не бе осъществяван в този кабинет от 8 години и след
извършването му се осигуряват по-добри условия за съдията. Бе доставено до края на годината и ново оборудване на този съдийски кабинет. С това се подобриха условията на труд на съдията в съдийски кабинет № 335.“
Онова, което е пропуснато в тази информация, е че част от оборудването, което бе подменено в кабинет № 335 на сегашната старозагорска съдебна палата бе от далечната 1993 г., а другата му част още по-старо. Както и че през последните 24 години до пенсионирането си в края на юни 2016 г. в същия кабинет работи съдия Маргарита Саранеделчева и тя не се впечатляваше от старото оборудване и липсата на скорошен текущ ремонт. Независимо от това, през всичките тези години си вършеше акуратно работата, нямаше решени дела извън нормативно установените срокове, не се стремеше да прекратява дела с цел да се освободи от тяхното решаване и бе с много рядко отменени от по-горни инстанции решения.
В същото време, други нейни колеги, които през няколко години се стремяха преди всичко да им се ремонтират и преоборудват кабинетите и да се ползват от все по-нови технически удобства се отличаваха с безкрайно протакане разглеждането и решаването на възложените им дела и с голям процент прекратени по измислени причини дела. В крайна сметка, съдията, който спести
на държавата за 24 години десетки хиляди лева за многократно ремонтиране и преоборудване на кабинета и си вършеше перфектно работата бе пренебрегнат от ръководството на съда при пенсионирането му. Обратно, онези, които със своите искания носеха излишни разходи на държавата, без това да води до по-добра тяхна работа, след изслужване като съдии на определен брой години бяха възнаграждавани с присъждане на по-високи рангове.
ЗАРАТА ви запознава със Стефан Саранеделчев. Четете интересните истории, разказани в книгите му ТУК
