Много управници и гости уважиха откриването на нова та учебна година в Професионалната гимназия по строи телство, архитектура и геодезия в Стара Загора. Но безспорно погледите на всички бяха вперени в бившия възпитаник на школото – Николай Михайлов, сега доцент и преподавател в Университета по архитектура, строи телство и геодезия, и председател на Съвета на дирек торите в най-голямата пътно-строителна компа ния у нас – „Трейс Груп Холд“. Благодарение на този успял човек – и в науката, и в бизнеса, първият учебен ден бе ознаменуван с още един празник. Пред входа на гимназията на вечна стража застана патронът на школото Лубор Байер. Това е чешкият архитект, който създава първия градоустрой ствен план на опожарената от турците Ески Заара, за да я превърне в града на правите улици и липите. Много бога ти хора са меценати, но благотворителността на някои от тях е толкова шумна и натрапчива, че направо убива самия жест. Казват, че когато от гимназията плахо опипали почвата дали големият строител ще помогне за изграж дането на паметник на патрона на училището, Михайлов направо попитал: „Колко пари трябват?“…
Пак за разлика от много благодетели, чиито фамилии и фирми са увековечени под скромни барелефи, чешмички, заслони, релефни карти и т.н. Николай се възпротивил категорично някъде около монумента да поставят паметка с имената на дарителите. Тази вродена скромност на момчето с корени от старозагорското с. Мъдрец ве роятно е единствената причина да се знае толкова малко за благотворителната дейност на Николай Михайлов и неговата компания. А тя наистина е огромна. Самият той е сред учредителите на старозагорския „Лайънс клуб Тракия“, а всички дружества на холдинга са участвали в куп обществени и дарителски кампании – от борбата с различни заболявания до изграждането и възстановяването на православни храмове и културни средища като Боянската църква и Музея на Уста Кольо Фичето в Дряново.Строителната компания е и един от най-големите меценати на съвременната българска литература. Сред авторите, получили приятелско рамо в условия на криза, са писатели и поети като Антон Дончев, Павел Матев, Георги Константинов, Валери Петров, Димитър Недков и др. Благодарение на „Трейс Груп“ на бъл гарски са издадени и много полезни книги като бестселъра „Да приемем или Не“ на испанския гуру на поведенческите науки в областта на мениджмънта Пако Муро.
„Най-важното е да харесваш това, което работиш“, обича да припомня като приятелски съвет Николай и на своите деца, и на своите студенти от университета. На скоро в едно свое интервю с езика на поет той разказва за своя детски избор на любимата професия. „Бях на 5 годи ни, когато тръгнах с колелото до къщата на баба ми в Мъдрец, която е на края на селото. Тогава минах покрай голяма бригада мъже, които строяха път по тогавашната технология. Насипват огромни камъни, удрят ги с едни огромни чукове, докато станат на чакъл, от него изграждат огромни пирамиди, които после разстилат и стават път. Видя ми се нещо грандиозно и красиво. Точно тогава реших, че ще ставам строител на пътища“, възкресява този емоционален спомен от детството Николай. И той хуква с всички сили подир своята детска мечта. Завършва с отличие Строителния техникум в Стара Загора, а след това се дипломира като магистър-инженер в Универси тета по архитектура, строителство и геодезия в сто лицата. Специалността, естествено, е „Пътно строи телство“. Професионалният му път започва в системата на Главно управление на пътищата, но заедно с това той продължава да пише своята биография и на учен, и на предприемач. В университета специализира „Проектиране и строителство на летища и автомагистрали“, а през 1991 г. получава и научната степен – доктор на техническите науки. Дисертационният му труд, както може да се предполага, също е посветен на любимата му тема – „Икономическа ефективност на капиталните вложения в пътното строителство“. Като човек, тръгнал надалеч, Николай не се страхува да носи няколко дни под една мишница и да прибавя постоянно към CV-тo си на първо класен строител. През същия този период завършва Ико номическия университет във Варна, специалност „Ме ниджмънт и стопански бизнес“ и допълнително специа лизира „Бизнес и управление на стопанския процес“ в австрийската Стопанска камара.
Повратен момент в израстването на Михайловкато строителен мениджър е създаването на старо загорското дружество Пи Ес Ай, което постепенно се превръща в мощен холдинг. Днес „Трейс Груп Холд“ АД обединява строителни компании на територията на цялата страна, които изпълняват всички дейности в областта на инфраструктурата. Холдингът покривапълния цикъл на строителния процес – от проектиране до изграждане и поддържане. В неговата визитка като изпълнител са едни от най-големите инфраструктурни обекти в страната – разширяването по НАТО-вски стан дарти на пистата на военното летище „Граф Игнатиево“, разширението на софийското метро в центъра и „Младост“, Автомагистрала „Тракия“. След изграждане то на отсечката Оризово – Стара Загора групата имаше водеща роля и в завършването на участъка Стара За гора – Нова Загора.
„Трейс Груп Холд“ става публично дружество през 2007 г., когато направи истински бум в рекордното презапис ване на 200 000 нови акции на Българската фондова борса. „Избрахме този път не само заради финансовите постъп ления, а защото публичното предлагане на ценни книжа увеличава прозрачността на управление на дружеството, повишава доверието на акционерите, на възложителите и на обществото“, пояснява голямата и смела стъпка в бъдещето Михайлов.
Една от инициативите, с които университетският преподавател в катедра „Пътища“ на УАСАГ доц. д-р Михайлов с право се гордее, е стройната система за обу чение и привличане на млади специалисти в „Трейс Груп Холд“ АД. В стажантската програма, на терен по обек тите, ежегодно работят десетки ученици и студенти от професионалните училища и университетите. А след това много от тях избират строителната група на „Трейс“ за своята професионална реализация. По груби сметки в различните дружества на холдинга в момента работят над 50 млади строителни инженери и иконо мисти, почти всички усетили преди това мириса на ас фалт по пътища и магистрали, които строи групата. Носителят на наградата „Буров“ за 2011 година Николай Михайлов няма притеснения какво ще правят неговите студенти и млади колеги след 10-15 години, когато България се опаше от магистрали. „В София сега строим под земята – метрото, но тя е един от малкото европейски градове с движение наедно ниво“, подсказва инж. Михайлов една от посоките, в която той и неговият екип ще търсят новите предизви кателства в пътното строителство – в изграждението на градски артерии на няколко нива.
Малцина знаят, че по инициатива на строителния предприе мач Николай Михайлов, запален ловец, преди 15-ина години се създава ловно-рибарското сдружение „Казанка“. „Тогава бракониерството в Старозагорско бе в апогея си. Ловът без правила, безжалостното изтрепване на дивеча бе основната причина да се отделим от голямото сдружение в Старозагорската община“, по сочва главният инициатор и двигател на обединението на ловците и риболовците от старозагорските села Казанка, Сладък кладенец, Пъстрово и Сърневец. Михайлов признава, че в начало то наистина е било адски трудно да ги убеди, че не идва да купува горите и язовирите им заедно с дивеча и рибата. А всъщност нямало и какво да се заграбва. Когато сдруже нието „Казанка“ се отделя като самостоятелно, в ловния район на 4-те села нямало нито едно прасе, нито една сър на, фазаните и зайците били на изчезване. За да стопи не доверието, Михайлов се срещнал очи в очи с повечето от старите авджии и те му повярвали, че идва с добри наме рения. Че освен увеличаването и опазването на дивеча и ри бата в язовирите, няма други амбиции. „Само през първи те две години инвестирахме 200-250 хил. лева за разселва не на дивеча и за основен ремонт на язовира в Казанка“, по сочва първите уверени стъпки Николай. Младото сдру жение станало и пионер във волиерното отглеждане на ди ви прасета. Закупили десетина диви свине майки, които за творили във волиера край язовира в село Пъстрово. Глига ните се движели свободно в района, а като дойдел размно жителният период се връщали във волиера на сухо и при храната, за да родят малките. След няколко месеца авджиите пускали само женските и така кръгът се затва рял. Тази пионерска развъдна работа обаче срещнала яростната съпротива на ловците от другите сдружения. Кога то пуснали в гората първата партида малки прасенца, от съседните дружинки ги изтрепали буквално за една събо та и неделя. Започнали и „професионалните“ атаки срещу волиерното отглеждане: че то било едва ли не изкуствено и трофеите можели да не бъдат признати, че можели да плъзнат болести по дивеча и т.н. „Проверяваха ни откъде ли не – ветеринарните служби, прокуратурата, но за ща стие тези атаки са вече минало“, припомня си с нежелание този период от кратката история на сдружението Ми хайлов. Сега в ловния район, според последната таксация, глиганите наброявали над 200. Възстановила се и популацията на сърните, не са рядкост вече и пернатите – фазани, яребици, кеклици.
В сдружението нямат проблеми и с бракониерството, още със създаването си то се превръща в мръсна дума. Ми хайлов е благодарен на свои приятели от горското и поли цията за безценния съвет, който му дават как да се спра ви с тази напаст. „Назначи най-големите бракониери за ор ганизатори по лова в селските дружинки и ще се родиш“, посъветвали го най-сериозно. Оказало се наистина, че и вълкът може да пази стадото. Постепенно най-недисциплинираните авджии се превърнали в най-ревностните пазители на дивеча и рибата. Много от тях сега вместо със залп, както някога, изпращали с ръкопляскания краси ви екземпляри сърни, елени, глигани да продължават да кра сят природата.
По общо мнение най-важният резултат в кратката история на ловно-рибарското сдружение „Казанка“ е създадената истинска об щност на ловците и риболовците от четирите села. Съ борът в почивната база край Пряпорец, посветен на 10-годишнината, бе най-красноречиво доказателство, че няколко поколения авджии и рибари се чувстват като едно задружно семейство. В този празничен ден бяха осветени и знамената на сдружението и на четирите дружинки. И съвсем естествено първото хоро на съборяните бе с но вите пряпорци
От първо лице
Николай Михайлов:
Ловът ми спаси живота
– Как станахте ловец?
– Станах ловец като млад инженер в тогавашното Окръжно пътно управление в Стара Загора, огромно предприятие – с над 1200 души, от Шипка до Тополовград. Шефът се беше по болял нещо и се наложи да го замествам. Имаше страшно мно го работа и аз изведнъж изпуших. Отидох на лекар, направиха ми пълни изследвания, лежах и една седмица в болницата. На края ми казаха, че нищо ни няма, преуморен съм бил. „Трябва да излизаш по-често в природата, само ловът ще те спаси от това напрежение иначе след 10 години си загубен“, ме посъ ветва един от докторите и аз го послушах. Изпълних заръка та му и може да се каже, че благодарение на това съм жив и здрав.
– Какво Ви дават ловът и ловните излети?
– Когато тръгнах на лов, наистина сякаш се родих наново. В гората ти не мислиш за нищо, разтоварваш се напълно. Рад ваш се като дете на песента на птиците, на тревичките, на багрите в природата. И сега, когато съм най-зле, взимам пуш ката и кучетата и отивам в гората.
– А къде остават тръпката, точният мерник, ловните трофеи?
– Майсторлъкът не е да отидеш на лов и да трепеш животни като на сафари. За мен висшето удоволствие е да усетиш енергията на животното, да опознаеш неговата психология, да се слееш с него. Да направиш така, че да се доближиш максимално и да го отстреляш с нормална пушка от 50-ина мет ра. Аз не ловувам за трофеи и не събирам рога, глиги, кожи. За мен най-скъпият трофей е най-трудният. На по-млади години бях се хванал на бас с един приятел, че ще вляза вътре в една група прасета, ще си избера едно малко прасенце, което ще отстрелям. Дебнахме много дълго групата, трябваше да при ема дори миризмите им, за да не ме различават. В края на краи щата групата от около 100-ина прасета ме припозна като свой, влезнах вътре, избрах един приплод и го отстрелях. Гру пата се разбяга, а моят приятел ми се сърдеше защо не съм стрелял поне още веднъж.
– Прощавали ли сте на редки ловни екземпляри?
О, много пъти. Сърце не дава да прострелям, да речем, кра савец елен-лопатар или сърничка. Пляскам с ръце и ги изпра щам по живо по здраво да красят природата. Може да е странно, но на територията на нашето сдружение за тези 10 го дини аз не съм убивал глиган. Една година покрай работата ми бях в Африка и ме заведоха на фотолов в един резерват. Това беше незабравимо преживяване. С моя любителски фотоапа рат успях да щракна антилопи, зебри, тигри, лъвове. Такъв тип „лов“ много повече ми се нрави.
– Има ли нещо общо между лова и пътното строителст во?
– Ловът и строителството на пътища си приличат поне по две неща – задължителния професионализъм и добрата орга низация и предварително планиране. Ако не планираш перфек тно всеки излет – от избора на ловното поле до пусиите и евентуалните ситуации, няма слука. Същото важи и за път ното строителство. Нашият бизнес се проточва във време то за разлика да речем от търговията, където купуваш-продаваш и вземаш парите. При нас тази година инвестираш, залагаш, хвърляш много усилия и енергия и чакаш парите след 2-3 години. Затова и предварителното планиране, с всички възможни изненади, е толкова важно.
– Често пъти, особено при изграждането на магистрали те, природозащитниците обвиняват пътищарите, че не пазят животните, че ги прогонват от местообитанията им. Като ловец и строител едновременно Вие на коя страна сте в спора?
– Гледам да не съм пристрастен, да не нарушавам „баланса“ в битността си на авджия и пътищар. Но ако говорим сериоз но, наистина правим всичко възможно, за да запазим и умножа ваме животните и птиците. По ЛОТ-2 на автомагистрала „Тракия“, например, сме изградили десетки тунели за преми наване и на животни под нея. На автомагистрала „Хемус“, при село Яна, пък изградихме специални шумозаглушителни прегради, за да могат редки птици да продължат да гнездят край пътя.
2012 г.
Автор: Матей Бонев
