„Те искаха да оцелеят в кафявия Райх с минимални отстъпки. Надяваха се, че всичко ще мине добре. Не можеше да мине добре и не мина добре.“
Думите са на писателя Ерих Кестнер, казани по повод неговите приятели издателя Ерих Кнауф и художника Ерих Озер. Кнауф е екзекутиран, Озер се обесва в килията си след получаване на смъртна присъда през 1944 г.
Защо Кестнер се изказва така критично за двама от най-близките си приятели? И как живее и преживява самият той Третия райх?
Как остават в нацистка Германия
Трагичната история започва бляскаво – през 20-те години на миналия век в Берлин, „златните години“ за изкуствата, модата, литературата. Когато писателят Ерих Кестнер, илюстраторът Ерих Озер и редакторът Ерих Кнауф, литературен директор на престижното издателство Büchergilde Gutenberg в Берлин от 1928 г., се срещат, професионалният им успех едва започва. По същото време националсоциализмът е във възход, тримата приятели се борят срещу него със своите стихове, рисунки и статии.
От 1933 г. нататък нацисткият режим им отговаря с открито отхвърляне, маргинализиране и преследване.
Въпреки това и за разлика от много други творци, Кестнер, Озер и Кнауф остават в Германия. Те се опитват да си осигурят място в културния апарат, който е подчинен на националсоциалистическата идеология, без да се налага да се отказват от собственото си мнение и остра критика.
Именно тази цена на участие в напълно контролирания и идеологизиран културен живот на нацистка Германия описва и анализира Юрген Зойл в своите мащабни исторически изследвания. Книгата Gratwanderungen („Балансиране по въже“, изд. Osburg) излезе преди месец, а книгата Habt ein besseres Gedächtnis („Имайте по-добра памет“, изд. Büchergilde Gutenberg, в съавторство с Волфганг Екерт) е на пазара от средата на годината.
Как живеят при нацизма
Историкът Волфганг Бенц направи през 2015 година нещо като характеров анализ на типа хора, които не напускат Германия след идването на Хитлер на власт. Той ги разделя на три типа: Gesinnungsnazis (нацисти по съвест), опортюнисти и Andersverstrickte (преплетени по друг начин.)
В коя от тези три категории се намират Ерих Кестнер и неговите приятели, Ерих Озер и Ерих Кнауф?
Отговорът на Зойл – в категорията на преплетените.
И тримата страдат от националсоциализма, и тримата получават забрана да работят. Но и тримата не се отказват за сътрудничат, по различен начин, на националдоциалистеческата пропаганда.
Кестнер може да публикува, но само с псевдоним (един то тях – Бертолд Бюргер). Той пише предимно филмови сценарии (напр. за Мюнхаузен от 1943 г., филм, който става огромен хит и който е допуснат със знанието на тогавашния нацистки министър на пропагандата Йозеф Гьобелс).
Озер също използва псевдоним за своите илюстрации (Е. О. Плауен) – но той не само рисува прочутите си карикатури „Баща и син“, но и 800 рисунки за нацисткия вестник Das Reich.
Кнауф продава развлекателни и пропагандни филми като ръководител на пресслужбата на филмова компания (напр. за Jud Süß, антисемитски филм от 1940 г.).
Именно това преплитане с идеологията на националсоциализма – на хора, които не са нацисти и двама от тях плащат дори с живота си за това – е големият въпрос, който изследва и задава Юрген Зойл и който днес звучи също толкова актуално – каква е цената на оцеляването и вътрешната емиграция – т.е. представата, че човек остава в страната си, но е принуден да се изключи от обществения живот – възможна ли е тя?
След войната
След края на Втората световна война Ерих Кестнер се установява в Мюнхен, където е водещ редактор на аналитична рубрика във вестник Neur Zeitung. Дискусията за емиграцията на интелектуалците от нацистка Германия става водеща тема за него, особено след като писателят Томас Ман отказва да се завърне в Германия. Ман пише тогава, че всички книги, издадени във вътрешна емиграция, носят миризмата на „кръв и позор“.
„За мен всички книги, публикувани в Германия между 1933 и 1945 година, са „по-малко от безполезни и дори не струват да се вземат в ръка“, пише Ман.
Кестнер полемизира – за него за възстановяването на Германия след „края на варварството“ са важни всички оцелели, както вътре в Германия, така и извън нея.
„Кой би искал да бъде лош човек“
На базата на стотици документи, разговори и работа в архивите, Юрген Зойл доказва, че и тримата приятели се оказват преплетени между морала и капана на националсоциалистическата идеология и че поведението им често е непоследователно, пълно с редица компромиси.
„Не искам да съдя“, казва ми Зойл в разговор. „Просто подреждам фактите и виждам, че тезата за вътрешната емиграция е илюзия“.
“Вътрешна емиграция” е термин, който включва представата, че човек остава в страната си, но е принуден да се изолира. Смята се, че неговата употреба в Германия се популяризира от немския писател Франк Тийс (1890-1977). През 30те години на миналия век много интелектуалци го използват като синоним на “живот в тиха опозиция”.
Кестнер се грижи до края на живота си за вдовиците на Ерих Озер и Ерих Кнауф. В най-популярните му романи приятелството играе винаги важна роля – да не оставиш другия сам, да го изслушваш, да говориш с него.
Негови са цитатите:
„Никой не знае дали е направен от този материал, от който решаващият момент ще роди героите“.
„Съвестта се променя. Кой би искал да бъде лош човек? На всяка крачка? И във всяка посока? По този начин субектът сключва договор за душевно спокойствие с моралната система, колкото и неморална да е тя. Вътрешният глас се подчинява на съответния кодекс, а субектът винаги се подчинява на вътрешния глас. Компасът е изравнен.“
*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
