Един човек починал внезапно.
Видял, че Бог приближава към него, носейки един куфар. Той му казал:
– Сине мой, време е да тръгваме.
Човекът учуден попитал Бог:
– Аз? Точно сега ли? Имах толкова планове.
– Съжалявам, сине. Но играта свърши. Настъпи моментът да си тръгваш.
– Какво носиш в тази чанта? – попитал човекът.
– Това, което ти принадлежеше на земята.
– Моите вещи? Това са моите неща?
– Съжалявам, сине, материалните неща, които си имал, никога не са ти принадлежали. Те бяха на земята.
– Може би носиш талантите ми?
– Съжалявам, сине, но те никога не са били твои. Бяха от обстоятелствата.
– Носиш приятелите ми?
– Съжалявам, сине, но те никога не са ти принадлежали. Те бяха част от пътя.
– Носиш жена ми, децата ми?
– Съжалявам сине, те никога не са ти принадлежали. Бяха от сърцето ти.
– Може би носиш тялото ми?
– Съжалявам, сине. То никога не ти е принадлежало. Беше от прах.
– Може би душата ми?
– Съжалявам, сине, но тя никога не ти е принадлежала. Беше моя.
Тогава мъжът, изпълнен със страх, отворил куфара, който носел Бог.
Видял, че е празен.
Със сълзи от страдание на лицето си мъжът казал на Бог:
– Никога ли нищо не съм имал?
– Сине, всеки един от моментите, които си преживял, беше твой.
