В речника пише, че да си толерантен означава да си човечен, либерален, с голяма душа. Все хубави неща. Но в България тази и още две подобни думи започнаха да се превръщат едва ли не в обида. Ивайло Дичев търси причините.
Политическа коректност. Този израз все по-често започна да служи за оправдание на безотговорни политици и журналисти, които искат да привлекат вниманието, обиждайки някого. Бежанците били джихадисти, ромите – скотове, мюсюлманите – друг биологически вид. И всяко възмущение на нормално възпитани хора тутакси се обезсилва като, видите ли, политическа коректност. А всъщност псувачите просто оправдават собствената си недодяланост. Защото обикновено не става дума за изказване на някакви премълчавани истини, още по-малко пък за търсене на начин да се реши един или друг проблемен въпрос. С какво например допринасяш за решаване на ромския проблем, наричайки тези хора „генетически обременени“? Някакви изследвания на генетическата наука ли съобщаваш, които да помогнат на социалните служби? Не, разбира се. Само нажежаваш още повече атмосферата и така възпрепятстваш намирането на решения. А междувременно се прочуваш – канят те от студио в студио, препращат те от сайт на сайт.
Най-добре ще ме разберете, ако се поставите на мястото на онези, които политически некоректните смелчаци атакуват. Когато руският депутат Толстой обяви, че Русия вече е изкупила половин България и скоро ще си купи и другата половина – как се почувствахме? Вероятно има някаква истина в това, което казва: много руски инвестиции се направиха в България и чрез тях Москва несъмнено може да влияе на държавата ни. Дотук това би било едно нормално политическо изказване, макар и да не е много приятно само по себе си. Но принадената стойност на обидата в стил „Курица не птица, Болгария не заграница“ превърна репликата в бомба и напрегна сериозно българо-руските отношения.
Е, следващия път, когато някой рòден глупец реши да прекрачи цивилизационните норми – спомнете си за този случай, в който ние самите бяхме от другата страна на обидата.
Мултикултурализъм. Думата обикновено се употребява в съчетание с твърдението, че се бил провалил. При по-образованите понякога се цитират западни лидери като Меркел и Камерън, които преди няколко години се изказаха в тази посока. Само че какво се случи в Обединеното кралство и Германия оттогава – дали изгониха различните, дали престанаха да приемат нови? Във Великобритания влизат над 300 000 души годишно, за Германия всички знаем цифрите. За какъв провал става дума тогава?
Мултикултурализъм означава две неща – реалност и идеология. Реалността на глобализацията е все по-голямото смешение на човешкия род, както физическо, така и виртуално, чрез медии, стоки, практики. Едва ли някой сериозен човек би си помислил за преобръщане на тази тенденция. А за русофилите ще кажа, че Русия е на второ място по имигранти след САЩ, в Москва една пета от жителите са нелегални – работят по строежите за малко пари. Имиграцията е основният способ за поддържане на демографския баланс в застаряващите общества след онова, което наричаме „демографски преход“ – когато раждаемостта започва да спада успоредно с покачването на жизнения стандарт.
Както всяка идеология, мулти-култи е крайност. Тя беше най-силна през 90-те години на миналия век, подхранваше я еуфорията от глобализацията, която водеше след себе си шеметни възможности, невиждан растеж за западната икономика и перспективи за едно неолиберално отмиране на държавата. Мулти-култи – това е вярата, че разнородните общности могат мирно да съжителстват една до друга и да се обичат. Всяка да говори своя език, всяка да практикува своите вярвания, та дори да се самоуправлява като миллетите по османско време. Е, тази идеология наистина се провали – вододелът беше онзи 11 септември през 2001 година, но, разбира се, става дума за дълъг процес. Убедихме се, че общностите трябва активно да се интегрират, да учат езика, да се предотвратява тяхното капсулиране. Днес едва ли е останал някой ултра-либерал, който да го отрича. Но фактът на глобалното смешение си остава.
Нека добавя един нюанс. Има дълбоки и плитки културни разлики. Дълбоките са свързани със законите, политическата организация, някои аспекти на междучовешките отношения. Плитките разлики са неща като тези: песните, фолклорът, кухнята. При дълбоките, разбира се, не може да има никаква мултикултурност – не може имамът да раздава правосъдие, а многоженството си остава в Европа престъпление. Плитките културни различия обаче не само имат място в едно модерно общество – те дори помагат на групите да се интегрират по-добре, като им дават самочувствие и усещане за произход и място в обществото. Ако китайците в Лондон размахват книжния си дракон на тяхната Нова година, ако българите в Сиатъл играят хоро – това със сигурност не ги прави по-лоши граждани, точно обратното.
Ивайло Дичев
Толерантност. Тази дума се появява в същия контекст. В някои варианти либералните хора биват наричани „толерасти“, защото сама по себе си думата „толерантен“ не е обида, та трябва да се добави някаква уж неестествена обратност. В какво се състои обвинението? Толерира се нещо, което не би трябвало да се случва. И в този смисъл толерантният човек сякаш подкопава обществения ред.
В думата се съдържа известна болезненост: на латински „tolerare“ означава „понасям“, „търпя“. Мога да толерирам шума, който вдига съседът, ако знам, че тази вечер има рожден ден. Но ако започне да буйства всеки ден, търпението ми сигурно ще се изчерпи. Тоест, толерираш нещо, което ти е неприятно. Но не може да толерираш престъпление, защото това вече е съучастие. Накратко: да си толерантен не означава, че подкопаваш реда. Да вземем един житейски пример. Толерантният човек не се дразни от това, че имате някакви специфични сексуални наклонности. Той не рови под юргана ви, докато не нарушавате закона и не пречите на другите. Ако обаче се разбере, че изнасилвате, убивате или практикувате педофилия, вече няма място за никаква толерантност – обажда се в полицията, за да ви арестуват.
Нетолерантните хора обаче не правят разлика между неприятно и незаконно. Те се дразнят, когато около тях говорят друг език, когато хората имат друг цвят на кожата или миришат различно. Просто не могат да ги понасят, вбесяват се само от вида им, а при по-неуравновесените раздразнението често напуска рамките на вербалното насилие.
И тук стигаме до най-тежкия въпрос: как да се отнасят толерантните към нетолерантните – да ги толерират ли?
