Фалшивата история, тази нова Берлинска стена. Как една легенда успява да разпали войни

Твърди се, че пътят към югославските войни на 90-те години е отворен с една реч на Слободан Милошевич на Косово поле през 1989 г. Ако я чуем днес, ще си кажем – реч като реч, какво толкова? Само че дяволът е в детайлите. Милошевич говори „закодирано“, уж за битка на същото това Косово поле, която се е състояла 6 века по-рано. А всъщност мобилизира сърбите за една напълно съвременна война.

Историкът Димитър Атанасов се връща 6 века назад, за да опише истинската история на тази битка, подмяната на фактите в последвалите столетия и превръщането на една националистическа легенда в съвременна политическа платформа.

Датата е 15/28 юни 1389 г. В равнината южно от днешната косовска столица Прищина се срещат армиите на княза на Моравска Сърбия Лазар Хребелянович и османския владетел Мурад. Двамата военачалници имат зад себе си големи войски, събрани на коалиционен прицип – зад господаря на Бурса стоят голямата част от васалите му, сред които и бойци от Югоизточна Европа. Лазар на свой ред е подкрепен от значим дял от все още свободните политически формирования в Западните Балкани. Албанци воюват и от двете страни.

Лазар и Мурад загиват. Териториални промени няма. Гибелта на Сърбия е отложена точно с 60 години. Османският оглавител намира смъртта си от ръката на героя Милош Обилич – според една от версиите той се престорил на умрял и успял да се добере до него, а според друга отишъл лично в лагера му с най-личните си юнаци с обърнати наопаки копия – знак за готовност за сепаративни преговори. Добрал се до шатрата на султана, той извадил оръжието си и го убил.

До днес няма доказателства за историческото наличие на такъв герой и на сюжета с убийството на Мурад. Разказът се появява за първи път в османската историография дълго след битката.

Как тази история влиза във фолклора

Битката няма еднозначна развръзка. Според най-ранните исторически извори победител безспорно е водачът на християнската коалиция. Скоро след сражението Сенатът на Флоренция изпраща нарочен документ до босненския владетел Твъртко, който също е изпратил войски на Косово поле. От текста става ясно, че сенаторите на флорентинската република са информирани за гръмката победа на моравския княз над все по-реалната опасност от идещите от Азия османци.

По-малко от век по-късно за средновековните историци едно е съвършено ясно: победители край Прищина в перспектива са били войските на загиналия Мурад, защото неговата държава, макар и спряна за съвсем кратко, при сина му Баязит завладява Търново, Видин и Карвуна, ликвидирайки всичките останали три български държави.

През 1395 г. османците са край Ровине във Влашката равнина в близост до р. Арджеш, а в битката срещу Мирчо Стари загиват господаря на Велбъждското княжество Константин Драгаш, както и двамата братя Марко и Андрия Мърнявчевич. Първият от тях е известен още като Крали Марко и нему е посветен целият Крали-Марков фолклорен епос.

Подобно на Крали Марко и неговите подвизи, на гибелта на княз Лазар и битката от лятото на 1389 г. също е посветен цял фолклорен цикъл. Неговото популяризиране начева през второто десетилетие на XIX век, а каноничната му форма издава бащата на сръбския книжовен език Вук Караджич – той издава 4 крупни тома със сръбски народни песни, в един от които значим дял е посветен на Косовския епически цикъл.

Народната история твърди, че с жертвата на владетеля и държавата си сърбите спасяват Европа от османската заплаха. Че християнската сърцевина на Стария континент е съхранена благодарение на сръбската саможертва, представена с метафората на владетелския избор: доброволно избраната мъченическа смърт, силно наподобяваща евангелския епизод с мъките и разпятието на Иисус Христос, води господаря и поверения му от Бога народ направо в Рая. Че оттам те ще се завърнат отново на земята, когато настъпи правилният момент – модел, черпещ вдъхновение от идеите на немския Романтизъм, според който нацията е неунищожима, защото нейният отвъден първообраз, представляващ метафизичната ѝ същина, все ще бъде „отвъд“, в Царството Божие. Възлизайки на терена на своята божествена есенция, нейното несъвършено, земно отражение изглежда „заспало“.

Ето как се появява метафората „възраждане“ – обратното низпославане на същината на общността от небесните селения към земното, възвръщането на нацията в живота „тук и сега“, е съпътствано от нужда от „събуждане“, повторно раждане. Все реторически фигури, базирани на необходимите исторически разкази за минало величие.

Как фолклорът започва да се бърка с историята

Фолклорното наследство се възприема за образец на история на нацията. В немския случай сагата за Нибелунгите се превръща в национален епос, който служи за престижен първообраз на общността сама по себе си. Разказът за суровите богове на древните германи служи и за основа на редица артистични творби, сред които най-забележителна е тетралогията „Пръстенът на Нибелунга“ на Рихард Вагнер – творба, която поставя цяла артистична традиция, участва и във философската мисъл.

Разказът за дълбоката травма и преодоляването ѝ от общността на цената на екстремен героизъм се превръща в модел на националната история. В сръбския случай публикацията на Косовския фолклорен цикъл от Вук Караджич води до своеобразен Косово-центричен бум – Косовската битка се оказва един от родителните сюжети на модерната сръбска литература. Сред примерите тук са драмата „Милош Обилич“ и драмата „Бой на Косово“ на Йован Стерия Попович – един от бащите на сръбската литература през XIX век. И двата текста са издадени през 1828 г. – кратко след появата на томовете с народни песни на Вук Караджич и са едно от преките следствия от тях.

В същата година за първи път се появява и каноничният образ на саможертвалия се на Косово поле сръбски княз Лазар. От историята знаем, че той е загинал относително млад. Познатият днес негов лик – напротив – е на възрастен мъж, олицетворение на мъдростта, така присъща – според популярното разбиране – на сръбския народ.

Косовският разказ бързо покрива цяла Сърбия – организирани са държавни комисии по издирване на старини, които бързо придават косовски наклон на значителен фолклорен материал, който в изворния си вид няма непременна връзка нито с Косовската битка, нито с нейните персонажи. До този момент Косовски песни се пеят само в няколко региона – Далмация, Херцеговина. Но регионалното бързо става национално.

Подвигът на княз Лазар влиза в учебниците по история, за да не излезе никога от тях ведно със знака си – сърбите са спасителите на Европа и саможертвените бранители на християнството, а Косово е свещеното място, на което това велико дело се е случило.

Читанката по история е активно подпомагана от тази по литература, доколкото изучаването на произведения, свързани с Косово, никога не губи актуалност. Ако погледнем сръбския литературен канон днес, единици са авторите, които нямат, ако не цяло произведение или част, то поне някоя сентенция, посветена на Косовската битка и на етическия идеал, рамкиран от постоянната готовност за саможертва в името на колектива като тази на Милош, пробол смъртоносно Мурад, и мъдростта на княз Лазар, избрал небесните селения с гаранция за завръщане пред участта на жив, но поробен.

Как легендата диктува образец за настоящето

От средата на деветнадесетото столетие датират първите усилия за организиране на национални чествания, посветени на емблеми от далечното минало, смятано за бляскав образец на настоящето. Първите сведения за отбелязване на деня на Косовската битка като празник, съпроводен от публично честване, датират тъкмо оттогава. Подобен е случаят и с отбелязването на празника на св. Кирил и Методий, но не като църковно събитие, а като част от гражданска церемония, търсеща корените на явления от съвременната култура в престижните гънки на някогашното. На онова минало, което кара идентифициращите се с него да се чувстват специални.

Отново тогава българският историк Спиридон Палаузов пише „Векът на българския цар Симеон“, основополагайки идеалния образ на българското – онази Симеонова България, която опира „на три морета“. Същият, който днес виждаме на изображения из социалните мрежи, на фланелки и транспаранти по време на събития, инициирани от националистически групи.

Годината вече е 1860-а, а Георги Раковски издава „Няколко речи за Асен Първи“ – студия, разположена изцяло в романтическия ключ на „събуждането“ на общността. За пример авторът си служи с въстанието на Асен и Петър, което според него доказва факта, че щом веднъж народът се е „събудил“ и е придобил загубената си по-рано свобода, то той е способен на същото поне още веднъж.

На 28 юни 1869 г. е приета първата конституция на Сърбия, останала с една пауза чак до началото на ХХ век. През 1876 г. на същата дата, възползвайки се от връзката с престижната Косовска битка, сърби и черногорци обявяват война на Османската империя. Събитията се развиват катастрофално за двете балкански държави.

За първи път официални чествания по повод Косовския бой се организират през лятото на 1889 г. по повод пет-вековния юбилей от събитието. Съчетани са множество инициативи – от публични прояви, събрали десетки хиляди, до активност в пресата и науката. Издава се вестниче „Видовден“, в което, освен програми на организирани от властите мероприятия, се публикуват и всякакви текстове, свързани с историческото събитие и референциите му към съвремието.

Тъкмо тогава излиза и фундаменталната студия на Иларион Руварац – първият сръбски историк, чийто метод се основава на ясни научни правила. Негов е първият опит за полагане на ясна граница между реалните сведения за Косовската битка, познати от историческите извори, и легендарното, повествувано от фолклора и получило гражданственост чрез произведения на литературата, изкуствата, пресата и др.

Как легендата навлиза в целия околен свят

Косовският сюжет няма ориентация. Към него посягат леви и десни, консерватори и либерали, творци с ясни социални ангажименти и такива, създаващи „изкуство за изкуството“. По повод присъединяването на Косово към Сърбия през 1912 г. поетът-парнасист Милан Ракич създава поемата „На Газиместан“ (мястото, където се е разиграла Косовската битка през 1389 г.), а текстът ѝ се намира до днес във всеки сръбски учебник по литература. През 2008 г. като знак на артистично несъгласие с обявената независимост на Косово сръбската рок група „357“ пише песен, следваща стиховете именно на „На Газиместан“ на Ракич от преди близо век.

През същата година Надежда Петрович – една от емблемите на сръбския импресионизъм, рисува най-познатото си платно „Грачаница“: изображение на равнината край едноименния средновековен манастир, на която растат диви божури. Цвете, получило според легендата кървавочервения си цвят от кръвта на сръбските юнаци, погинали край Прищина през 1389 г.

На 28 юни 1914 г. австро-унгарският престолонаследник Франц-Фердинанд посещава Сараево – столицата на Босна: османска територия, която по онова време се управлява от дуалистичната монархия. Жестът е символичен – с него принцът признава идентичността на местните и показва, че разпознава знаците на историческия разказ, който придава авторитет на тяхната общност. На един от завоите на булеварда край р. Миляцка кордонът му е нападнат от Гаврило Принцип – младеж, член на националистическата организация „Черна ръка“ (Црна рука), към онзи момент неизлечимо болен от туберкулоза.

Точно 5 години по-късно е подписан Версайският договор, слагащ край на Голямата европейска война. Датата съвпада с 530-годишнината от Косовската битка. За гражданите на новосформираното Кралство на сърби, хървати и словенци празникът е двоен. Новият политически субект (и проект) се инициира с Косовския сюжет, който се превръща във всенародно честване.

Датата е – очаквано – 28 юни, но годината е вече 1921-а. крал Александър Караджорджевич подписва Видовданската конституция на Кралството на сърби, хървати и словенци. Напомням, че става дума за същия сръбски монарх, когото на 9. октомври 1934 г. македонският главорез Владо Черноземски убива в акция, организирана съвместно от ВМРО и хърватските усташи. Самият основен закон функционира едва около 8 години.

Косово като висок стандарт на сръбството остава актуално и по времето на Тито. През 1950 г. на датата на средновековното сражение е официално открита магистралата Белград – Загреб, наречена „Братство и единство“.

Слободан Милошевич и пътят към една война

Кулминацията на сръбския национализъм навярно би могла да се свърже отново с Косово: през 1989 г. Слободан Милошевич огранизира грандиозно честване на 600-годишнината от събитието, а в него са въвлечени публичността, политиката, науката, изкуството. На Газиместан мястото на сблъсъка – е издигната огромна трибуна. Сценографията е постна, но убедителна – зад оратора са изписани едро цифрите 1389 – 1989.

Твърди се, че наоколо публиката е достигала два милиона души. Събитието се случва на фона на напредваща икономическа криза, която трудно може да се удържи, а изваждането на речника на крайния национализъм е едно от последните средства за мобилизация на гражданството.

Създаден е и филм, посветен на битката, основан на драмата на един от най-угледните тогава югославски драматурзи – Любомир Симович, озаглавена без особено въображение „Бой на Косово“. Филмът носи същото заглавие, а разказът следва без отклонения канонизирания още от Вук Караджич фолклорен епос. Режисьор е Здравко Шотра – несъмнено най-ремонираното присъствие в киногилдията по онова време, създал по-късно ленти като „Госпожа министершата“ по Бранислав Нушич, „Зона Замфирова“ и „Ивкова слава“ по разказите на Стеван Сремац и др. „Бой на Косово“ е епически, идеологически, в крайна сметка средство за заздравяване на властта на управляващия режим.

Отбелязването на 6-вековния юбилей на Косовската битка силно наподобява по стилистика и идейно съдържание честването на 1300-годишнината на България през 1981 г. Приликата е още по-пълна на фона на множеството подобия между филмите „Хан Аспарух“ и „Бой на Косово“. Сходни са дори режисьорските грешки – и в двата случая зрителят вижда исторически недостоверни сцени и елементи, а един от комичните моменти е промъкването в кадър на съвременен ръчен часовник.

Историята днес

До ден днешен Косово е в учебниците по история. Травмата от загубата на средновековната сръбска държавност (въпреки продължението си 60 години след сражението) се успоредява с болезненото за сърбите раждане на новата държава със столица Прищина, която изгражда идентичността си в антисръбски ключ. Модел, твърде познат на съвременната българска публичност и изговарян всекидневно в клишета като „България граничи от всички страни със сънародници“, „България на три морета“, „Македония е българска“ и др.

Блокираните преговори между Сърбия и Косово имат множество балкански паралели, но най-близкият, интимно близкият за нас, е този на българо-македонския сблъсък и българското вето, което засега препречва началото на преговорния процес на Северна Македония за присъединяването ѝ към ЕС.

Превърнати в съвременни политически платформи, историческите митове от епохата на Романтизма се превръщат в действителни препятствия. От тяхната жилавост едва ли ще произтекат военни действия. Следващ Косовски бой едва ли би имало, нито втори Ахелой, но въображаеми Берлински стени вече издигнахме няколко. Факт е, че късогледи политици и лишени от професионална дързост историци намират за пореден път легитимация на своите претенции в агрументативните стратегии на национализма. Вместо да изгражда мостове и да се стреми към научно познаване на другия, читанката мълчи, зарязала напълно дебата за стойностите, а ценностното съдържание на историята за масова консумация идва не от учебника, а от площада.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

www.svobodnaevropa.bg, · Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036.