Да пишеш за Левски, когато шефовете на българския футбол копаят дъното може би не е много сериозно. Но стигнахме до момента, в който феновете не се интересуват от националния отбор. Стигнахме до момента, в който сме съгласни „УЕФА да ни закрие“, за да не се мъчим. По стадионите се скандира „Оставка“, може би с изключение на този в Разград. И независимо от твърдоглавието, оставките на цялото ръководство на БФС е въпрос на време. Защото футболът е за хората, а не за канцеларски колоси или прищявки на футболни президенти.
В Левски също ври и кипи. Има криза – и като игра, и като точки. Както се случи и миналата година, през ноември думите на ръководство за титла изглеждат химера. Не че 10 точки не се наваксват, но нито сме Англия, където всеки играе срещу всеки и не симулира футбол, нито отборът изглежда готов да се бори.
Всъщност точките, купите и играта нямат никакво значение. И никой няма право да ги изисква, независимо от максимата, че „Левски винаги се бори за титлата“. Защото стотиците хиляди фенове на Левски са разделени. Защото се води „война“, при която нито мачът ти е с НАП, нито титлата може да бъде цел.
Целта трябва да бъде обединението на феновете. Със сигурност няма да лесно, защото то датира вече повече от 9 години, а през последната ескалира толкова много, че всичко е отровено. От целите на клуба до съблекалнята.
Един от най-големите виновници за това е Мъри Стоилов. Човекът, който беше боготворен, човекът на когото феновете, без изключение, силно вярваха. Човекът, чието име се скандираше при 11 мача без победа. Човекът, който вдъхна усещането, че може Левски да излезе от калта, в която затъваше след като стана първият отбор, играл в групите на Шампионската лига. Човекът, на когото му бе осигурена почти цялата власт в клуба, но който стана и си тръгна след една не много ясна пресконференция. На която се хвърлиха някакви цифри, които никой не разбра истина ли са, хвърлиха се някакви обвинения за лед стени, но като цяло сентенцията бе една – аз съм честен и не мога да работя с това ръководство.
Сезонът на протеста и подкрепата
Някъде по времето на еуфорията около спасяването от фалит на Левски бе създадено сдружението „Левски на левскарите“. От Сираков и Мъри Стоилов, най-обичания тандем. Заявката беше – събират се поне 20 000 левскари и акциите на клуба отиват при тях. Сираков тогава се определяше като „Пазител“ на тези акции. Към днешна дата може да се каже, че тази идея, която взаимства някакъв западен модел, но леко побългарен, се провали. 20 000 се оказаха мираж, феновете не повярваха на това сдружение. Всеки левскар има собствено обяснение и спорове могат да се водят денонощно. Факт е, че зад него стоят лидерите на Сектор Б, а ултрасите няма как да бъдат обединяващо звено. Тяхната роля е друга – да създават атмосфера с хореография, димки (независимо, че носят глоби), да бъдат зад отбора във всеки един момент и да дори да се сбият у нас или в чужбина. Всичко характерно за ултрас културата, независимо дали се харесва. След напускането на Мъри Стоилов те подеха война срещу ръководството и най-вече срещу Наско Сираков. Два транспаранта „Сираков вън!“ могат да се видят на всеки домакински мач, обидни квалификации се издигат почти на всеки мач.
Като контра се появиха и левскари, които обявиха Сезон на подкрепата. Които застанаха зад ръководство и новия треньор. Стигна се до момента левскари да освиркват левскари, да се сипят обиди. Обидно е и как ултраси следят други ултраси дали ходят на мач (там разделението датира от повече години), да се бият помежду си. Един вид фенове на Левски да решават кои фенове на Левски имат право да са на стадиона. Шизофренично, нали?
И двете страни имат своята истина, но разговорът го няма. Грешки има и при двете страни, но никой не си ги признава. Няма едно „извинявай“ и да се опита да се стигне до обединение. Или поне до среща, до нормален дебат за бъдещето на клуба. Само по-голямо ожесточение. И неприятният извод – зад цялата тази война стоят интереси, които не са интересите на Левски.
„Войната“ в социалните мрежи
Разделението сред публиката се пренесе онлайн. Левскарските групи в социалните мрежи достигнаха историческо дъно, в което всеки се изказва като последна инстанция. Сираков е „Мажоритаро“ и „Раев“, ако се вярва на писанията – той е проиграл на покер и гащите на съседа. От другата страна се сипят клетви към Мъри Стоилов и Ивков-младши. Треньорът, който е донесъл толкова радост, вече е „Рибаря“, „Предател“ или „Мъни“. Който има нерви – може да влезе в тези групи и да се начете на откровени глупости и нападки. Сектор Б пък е определян за наркомански. От хора, които едва ли знаят какво е Сектор Б за Левски. Но войната е в ход…
Разделението сред феновете става все по-голямо и не е далеч момента, в който едва ли ще има връщане назад. Победите и загубите на отбора рефлектират върху футболистите, които, ако следите различните фенски групи – нито един не става. В зависимост на коя страна сте. Костов е съпоставян непрекъснато със Стоилов, едните му искат оставка, другите са плътно зад него. Играта и точките само служат като аргументи в по-глобалната битка между феновете. Едните са „левскари“, другите „спартаковци“. Едните са „нормални“, другите са „лепилари“ и още хиляди подобни сравнения.
В цялата тази битка за власт, в която са въвлечени феновете, има един отсъстващ. Мъри Стоилов. След злополучната пресконференция той замлъкна. Превърна се в знаме на протеста, според сдружението „Левски на Левскарите“ той бил готов да вземе акциите и да се завърне в клуба. Но не го чухме от него. Остава неприятното впечатление, че седи отстрани и нещо чака. Но какво чака – левскарите да се избият помежду си ли? Той е човекът, който обедини левскарите и който донесе най-голямото разделение между тях в цялата история на клуба. Независимо дали му се иска и дали му се вярва.
Ако иска да бъде в Левски – да излезе на светло и наистина честно да води борба срещу Сираков и това ръководство. Ако е големият визионер за спасяването на Левски – да излезе пред левскарската общност и да чуем какво мисли, какво иска и как ще го постигне. Не да слушаме от странични хора, че бил готов за акциите. Ако няма амбиции да бъде фактор в клуба – да излезе и пак честно да го каже. Заради стотиците хиляди, които му вярваха. Защото феновете се превърнаха във фенове на Сираков и Стоилов, а двамата, независимо какво са дали на клуба, са малки в сравнение с Левски.
Ало, Мъри, тук ли си?
