Селото беше тихо, загубено сред планините. Малка къща с олющени стени се издигаше на хълм, където животът течеше бавно. В нея живееше старият Петър – човек с груби ръце, побелели коси и очи, които бяха виждали твърде много. Петър беше ветеран, горд мъж, който пазеше своите принципи и строг ред.
Синът му, Иван, бе млад мъж, пълен с мечти, но и с неизчерпаема жажда за свобода. Двамата често се караха – Петър вярваше в реда и дисциплината, докато Иван търсеше начини да избяга от строгите граници, наложени от баща му.
Една нощ, точно когато луната осветяваше хълмовете, Петър чу стъпки около плевнята. Стигна до прозореца и видя силует, който се промъкваше в двора. Без да се замисля, грабна старата пушка, която държеше за защита, и тръгна към вратата. „Крадец!“ – мина му през ума.
Той излезе в нощта, стъпките му бяха бързи и решителни. Промъкна се зад сенките и видя фигурата, която ровеше в инструментите. Беше млад мъж, облечен в старо яке, с ниско нахлупена шапка. Петър повдигна пушката, насочи я и изкрещя:
— Стой! Не мърдай, иначе ще стрелям!
Фигурата се замръзна, ръцете се вдигнаха във въздуха, но когато се обърна, Петър почувства, че сърцето му ще спре. Лунната светлина освети лицето – това беше Иван.
— Татко… това съм аз! – прошепна Иван, уплашен и със сълзи в очите.
Петър не свали пушката веднага. В ръцете му оръжието тежеше като камък. Мислите му бяха вихър – гняв, страх, вина. Какво правеше синът му тук? Какво беше замислил? Възможно ли беше да е крадец в собствения си дом? Или може би…
Ръцете на Петър трепереха. Сърцето му биеше, а в главата му ехтеше един въпрос: да го разпита или да натисне спусъка? В този момент…
Тук оставям края на теб. Завърши разказа по своя начин!
