Законът, с който беше забранено обсъждането на ЛГБТ теми в училище, извади на повърхността един по-дълбок проблем – пренебрегването и игнорирането на психиката и чувствата, както и вярването, че хората могат за бъдат „превъзпитани“.
Казусът, парадоксално, ни връща към дългата традиция на комунизма, в която индивидуалните чувства и емоции на хората бяха пренебрегвани, а психологическите подходи, които им отделяха място, обявени за „буржоазни отживелици“ и забранени.
Защо и как, въпреки промените след 1989 г., това мислене се оказва толкова упорито и в момента изглежда се завръща?
Отношението на комунизма към чувствата
Проблемът с историята на психиката и отношението към чувствата по времето на комунизма е една от най-малко изследваните теми.
Едно от първите изследвания на психическите последици от живот в социалистическа диктатура е на института „Зигмунд Фройд“ във Франкфурт от 2000 г. То обърна внимание на учителите и на тяхната склонност дори и след промените от 1989 г. да остават консервативни и лоялни към старите категории на комунизма – морал, контрол и дисциплина.
Защо това е така? Защото психичното е бавно, инертно, променя се значително по-мудно, с различна скорост, която не върви паралелно с политическите промени. Дългият живот в тоталитаризъм остава като „парче тоталитаризъм“ вътре в нас и ни управлява – толкова дълго, докато не му обърнем внимание.
Наследствата на тоталитаризма
Какво точно се случва обаче с чувствата по време на тоталитаризма? И защо комунизмът е срещу чувствата и психиката?
В едно ново изследване „Изтокът и несъзнаваното. Как Фройд изчезна в колектива“, публикувано тази година, германският историк Андреас Петерсен детайлно разглежда именно въпроса за забраната на психоаналитичните подходи във всички страни на Източна Европа и Съветския съюз (с изключение на Югославия, където се случват други интересни процеси).
Като пример: в България първото издание на „Въведение в психоанализата“ на Зигмунд Фройд излиза през 1947 г., а следващото – едва през 1990.
Андреас Петерсен описва как след Октомврийската революция в Русия Троцки популяризира своя собствена съветска версия на психоанализата, която няма много общо с Фройд.
Учението на Иван Павлов за рефлексите става държавна идеология
След като идва на власт, Сталин отхвърля учението на дълбинната психология като „буржоазна теория, опетнена от капиталистическо-империалистическата идеология“, и започва гонения и терор срещу нейните последователи. Учението на Иван Павлов за рефлексите става държавна идеология.
Кой е Павлов и каква е неговата теория
Павлов получава първата Нобелова награда за Русия през 1904 г. с изследвания на храносмилателната система. Не се интересува от политика, не приветства идването на власт на болшевиките, никога не става комунист.
Интересува се единствено от възможността да продължава изследванията си. Поради липса на средства дори подава молба да напусне страната през 1920 г. Кремъл не иска обаче да се откаже от голямата му научна репутация по света, съветският диктатор Владимир Ленин вижда в учението му възможности за развитието на „новия човек“ и на Павлов е отпуснат специален бюджет за изследвания.
Павлов доказва чрез дългогодишните си експерименти с кучета съществуването на условните рефлекси – в противовес на известните безусловни рефлекси. Теорията му, че всяко поведение има своето природонаучно обяснение и не зависи от вътрешнопсихична дейност, става водеща за времето си и влияе на развитието на „бихевиоризма“ в Съединените щати.
В своите експерименти Павлов отива и по-нататък и се опитва да докаже, че психичните процеси имат същата природа като физиологичните. Тоест – както могат да се създават и обучават рефлекси, така човекът може да се формира, за да не зависи от своето психично наследство.
Павлов постепенно става абсолютен привърженик на рационалното обяснение на емоциите и на психичните заболявания. Опитва да създаде физиологично обоснована „обективна“ психология.
В неговите представи физиологията, психологията и психиатрията могат да се съединят в една единствена природна наука, масова психология, която да се прилага върху цялото общество.
Павлов отрича напълно влиянието на субективното, на емоцията и остава догматично убеден, че организмът и човекът могат да се управляват чрез мозъчната кора, където е домът на рефлексите.
С какво теорията му завладява Сталин
Тази теория става постепенно знамето на следващия съветски доктатор Йосиф Сталин и сталинизма. Сталин вижда в Павлов огледало на своето мислене. Човекът се управлява от мозъка. Обществото се управлява от Политбюро.
Сталин вижда в Павлов огледало на своето мислене
Така се ражда идеята и доктрината за превъзпитанието, за възможността да се създаде „новия човек“, който ще бъде освободен от чувствата си и обучен да има коренно различно поведение.
Павлов казва, че човекът е способен неограничено да се променя и радикалната промяна на средата създава ново поведение, което се предава генетично на следващото поколение. Промяната може да е болезнена днес, да включва терор и репресии, но е оправдана за целите на бъдещото социалистическо общество, за светлото бъдеще.
В своето изследване историкът Петерсен припомня и отдавна забравените експерименти на младата съветска държава, която през 1926 г. започва опити с кръстоска между човек и шимпанзе първо в Африка, после в грузинския Сухуми. Неуспешните експерименти са прекратени през 1929 г.
Но пътят към абсолютната антихуманност е отворен. В представите на Павлов за човека няма място за съчувствие, страх, отчаяние. Човекът трябва да бъде дисциплиниран, морално превъзпитан.
Тази теория преживява след смъртта на Павлов и по-късно на Сталин редица трансформации.
Доктрината, която ще завладее всички страни в Източна Европа, поставя работата като първа жизнена потребност, максималното идентифициране с труда и трудовите успехи като висше осъществяване на личността, активното и осъзнато подчиняване на човека на законите в обществото и на партията като жизнена цел, и преди всичко – потискането на всички спонтанни творчески потребности и удоволствия.
За хората, живели социализма, това звучи познато, дори банално. Това, което също ни е познато е, че този изкуствен модел създава двойна идентичност– една обществена и една за частно ползване и че това е един от защитните механизмите за оцеляване в тоталитарните общества.
Това разделяне на личността позволява на човек да удържа на политическия натиск, но същевременно има за последица факта, че човек става неспособен за открита съпротива и се ограничава до безмълвната опозиция.
Можем ли да открием следи от това мислене у себе си
Шокиращо е да открием как отричането на чувствата, влюбването в контрола, може да вземе такива гигантски нечовешки размери и години по-късно, днес, да наблюдаваме метастазите на това дехуманизиращо мислене.
То е същото, което отрича чувството на свобода на украинците и нарича това чувство западна пропаганда. То е същото, което отхвърля чувствата на ЛГБТ общността и нарича говоренето за тях пропаганда.
Както вече казахме, психичното е инертно. Затова е вероятно да открием. Именно тук обаче е добрата новина. Ние можем да видим механизмите, логиката зад историята и докъде води желанието за превъзпитание и контрол. И ако сме убедени, че без чувства не може – можем да ги защитаваме.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
