Искаме да възкръснем,
защото е величаво;
не щем да ни разпъват,
защото боли.
Това четиристишие си повтаряхме с няколко души от класа ми в гимназията, благодарение на учителката ни по литература, която уж небрежно ни подхвърли стихосбирката “Си искам живота” (Факел, 1993). Тогава, макар да беше съвсем ясно, че държим в ръцете си нещо изключително, и макар да ни беше оказана известна помощ да видим как работи тази поезия, не разбрахме съвсем кой е Биньо Иванов. И сякаш още не знаем.
Днес държа друга книга – “Зрящият е хляб”, в която писателката и преводачка Яна Букова предлага свой подбор от всички публикувани приживе стихосбирки на Биньо Иванов. Антологията е част от поредицата “Поет за поета” на издателство “Аквариус” и редакторката Даря Хараланова.
Досега с художественото оформление на Кирил Златков излязоха други две книги с избрани стихове – на Александър Геров под съставителството на Иван Цанев и на Иван Радоев в подбора на Александър Шурбанов. Поредицата е особен подарък за съвременните читатели, доколкото ги задължава не да повтарят имената на големите български поети на XX век, а да ги четат в сегашно време.
Биографията
В следговора на “Зрящият е хляб” Яна Букова отбелязва, че биографичните данни за Биньо Иванов са оскъдни и се изчерпват със заглавията на книгите му. И някои навярно биха възразили.
Известно е, че Биньо Иванов е живял в Кюстендил, че си е отишъл на 59-годишна възраст. Известно е колко и какво е работил. Уж е известно колко и с кого е пил. Знае се, че е дружал с Любомир Левчев и му е гостувал, когато е идвал в София. Знае се, че това не е попречило на ореола му на дисидент.
Има къде да се прочете, че през 80-те години е говорил по “Свободна Европа” и “Дойче Вече”, а в началото на 90-те обявява гладна стачка паралелно с Едвин Сугарев, който иска оставката на президента Желю Желев.
Това, което не се разбира обаче, поне не без четене и препрочитане на самата поезия, е как и защо Биньо Иванов прави с българския език това, което прави.
Границите на езика
Подредбата в “Зрящият е хляб” е хронологична и позволява да се проследи търсенето във времето. Търсене на начин да се изреди съществуващото, да се опише колкото се може по-точно действителността. Да се намери не сравнение, а самата дума, понякога и липсващата дума.
Защото почти всичко, което прилича на метафора в поезията на Биньо Иванов, се оказва болезнено непосредствено и близко. По парадоксален начин близко и до нещата, и до езика. В по-късните текстове се извършва нещо подобно на невъзможна аритметическа операция – делене на нула, в което езикът надскача себе си.
Границите на езика са всъщност политически и ако се движите по тях, естетическият и моралният избор няма как да бъдат отделени.
В това именно почитателите на Биньо Иванов виждат и радикален политически жест. Границите на езика са всъщност политически и ако се движите по тях, естетическият и моралният избор няма как да бъдат отделени.
Мисленето в такава поетика е не по-малко радикално от шумния бунт или от отшелничеството. Що се отнася до историческото съответствие, най-болезненият езиков разпад отговаря на първите години на Прехода.
Географията
Поетичните постижения на Биньо Иванов впечатляват и с това колко са тукашни, без да са провинциални. С непрестанното взривяване на българския език, тези текстове правят нещо странно с въобразената българска територия – едновременно работят с нейната ограниченост, с ограниченията, налагани от цензурата, и правят така, че същата тази територия да се разпростре, да достигне много по-далеч и да влезе в неподозирани съседства.
Силно локална, взряна и черпеща от корените си, поезията му е глобална в резултата си, световна в тематиката и мащаба на познанието си.
По думите на Яна Букова: “Силно локална, взряна и черпеща от корените си, поезията му е глобална в резултата си, световна в тематиката и мащаба на познанието си.” А следователно и естетически преводима. Друг е въпросът какъв умел и мощен преводач е нужен.
Границите на живота
Ако поезията на Биньо Иванов е непреходна, ако звучи смущаващо съвременно, то, разбира се, е заради екзистенциалния ѝ заряд. Малките неща са и умалени, и наравно с големите, човекът е както малък, така и голям. Смисълът и безсмислието танцуват в шемет, спокойствието е привидно или временно.
Отново в следговора, Яна Букова пише, че както при Хераклит, в поезията на Биньо Иванов постоянен мотив е не друго, а войната, най-чудовищната от движещите сили на живота.
“Зрящият е хляб” е повод стихотворението “Намаляване на поезията” от стихосбирката “Природи” (Г. Бакалов, 1985), днес отново да прозвучи. Ако ви стигне дъх.
Намаляване на поезията
Досъбираш снега, цвърчащ го приютяваш до огъня;
войната галопира,
доплиташ, помазваш с пушек и глина кошера на април,
войната галопира,
накъдряш кичести метафори майски, пускаш им вятър,
войната галопира,
скакалците надскачаш, помагаш на божите мравки в теглото,
галопира, галопира,
прекопаваш реката, пращаш я към къщурката с покрив от шума,
със здравец и сбогом и я постилаш до момичето в голо,
галопира, галопира,
хайде люлка на врата на дървото, лети дървесината до орела,
войната галопира,
никне тревата, изяжда пътя, камъкът напада тревата,
галопира, галопира,
водопадите гръмват, вулканите, земетръсите с мълнии,
войната, войната,
морето нахлува, акулите с чуковете, с трионите,.
костите й пукат една след една, кръвта и се сцежда,
войната галопира,
таралежи в гащите й, кобри под мишниците й пъхаш,
галопира, галопира,
одираш се, хвърляш се изплезен в копривата,
съвъкупляваш се с таласъми, с чупливи рога на дънери;
напъваш се, раждаш азбука от настръхнали несъгласни,
войната галопира,
озърташ се, сам си, почти самотен, откъснато ехо,
войната, войната,
очите ти са мълнии, думите ти – порои, ужасът ти – акула,
войната галопира,
сгърбваш се, чоплиш с нос-брада-зеници по дъното,
там по хиляда овце, сламчици, отпечатъци,
галопира, галопира,
възправяш се, вдишваш гората, надуваш скърпените си мехове,
галопира, галопира,
тетивата изопваш, стрелата вместо бръмбарче отбръмчава,
войната галопира,
изреваваш, хълми пропадат, пещери, кошери, извори се притварят,
войната, войната,
наместваш се, окопаваш се до чатала, до самото сърце,
войната галопира,
хващаш юздата, тя избива първия и последния от зъбите ти,
войната галопира,
копитото сграбваш, то по меридиан и паралел те разцепва,
гръбнака ти огънато крясва под корема светкавичен,
обърсва те метлата железна, помита те на филийки,
войната, войната,
тъмнее луната – на старицата тялото, на момичето сянката,
галопира, галопира,
рониш се рониш, ти си съзряла слънчогледова пита,
галопира, галопира,
гледаш: едното ти око край тебе, другото прескача баира,
галопира, галопира,
отваряш, отваряш, отваряш, отваряш, отваряш уста да го викнеш,
галопира, галопира,
душата – обърнато трънче – от езика ти се измъква
нататък тялото ми не събираше не изваждаше не броеше
не опознаваше вятъра вятъра дъхтеше на него
не делеше тревата от гущера гущера от сетните му опашки
тялото ми бе пръснато където му бе все едно
*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
