ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 67, 1991 г.
Богдан ВЕЛЧЕВ разказва:
Аз бях в Югославия и видях, че ВОЙНАТА НЯМА ДРУГО ЛИЦЕ!
Сега като гледам емисиите на Хърватската телевизия, когато показват истинското лице на войната, просто настръхвам. И като си помисля, че само преди няколко дни и аз бях в Югославия… На първи май преминахме границата при Калотина. Имахме ангажименти за концерти. Най-напред заминахме за босненския град Власеница, може би на хиляда километра от Стара Загора. Посрещнаха ни добре. Месец по-късно вече бяхме в Зворник – град на границата между Босна и Сърбия, на река Дрина. Само като преминеш моста и си от едната страна в другата. По това време вече преговорите между президентите на шестте републики в Югославия нещо започнаха да боксуват и тогава заговориха пушките. Просто хората се готвеха за война. И нещо тягостно се носеше из въздуха. А като се има предвид, че много хора в Сърбия имат оръжие, говореха, че за две хиляди марки можеш спокойно на черния пазар да си купиш револвер. Като пийнат в ресторанта, току-виж някой сложил пистолета на масата и псува ли, псува. Наши познати вече започнаха да ни подмятат, че тук работата става напечена та да си вървим в България. После ни предложиха да изнесем концерти в град Бръчко, родното място на Лепа Брена, но сякаш предчувствието за война не ни даваше мира. Пак познати ни съветваха, че ще е най-добре да вземем да отидем в Сърбия, че там е най-спокойно. Хърватско вече искаше да бъде независима държава, войниците бяха махнали указателните табели, за да се знае, че това е независима република и тогава югославската армия нападна. Сръбският министър-председател говореше, че Сърбия трябва да се готви за война. Макар че Зворник бе далече от гърмежите, тук бе неспокойно. Идваха млади момчета от Хърватско и направо ни казваха да си отиваме, да се спасяваме. „Бугари, музичари – казваха – вървете в Бугарско!“ Не зная дали тази война не бе провокирана от едно предсказание на някакъв японски ясновидец, което се ширеше сред народа. говореше се, че ще има гражданска война /войната вече започнала и падаха първите жертви/, ще загинат между 250 – 300 хиляди души и няма да има вече Югославия, а само велика Сърбия. Не можехме да си представим какво ще бъде тази велика Сърбия, но ние видяхме истинското лице на войната. Като започнаха боевете срещу Хърватско, картината бе неописуема. По телевизията постоянно даваха списъци на убитите. С ужас научихме, че между тях има и българи. Можете да си представите какво изпитвахме тогава и леко ли ни беше да си мислим за фаталния изход. Не беше леко да мислим за собствения си живот. Дали тук, макар и в Сърбия, бяхме в безопасност. Все пак бяхме само на няколкостотин километра от войната? Една вечер дойде един младеж от Хърватско. Седеше в ресторанта, харчеше луди пари и все повтаряше, че не му трябва пари, ако няма живот, и псуваше /в Югославия се шегуват, че детето преди да се научи да говори най-напред се научава да псува/. Нещо непонятно витаеше във въздуха, хората бяха настръхнали, събираха се на групички, оживено коментираха. Ние не знаехме какво да правим, а войната вече тропаше с подкованите си ботуши. И страшно беше, че това беше истинска война, с истински куршуми и с истинска смърт. Случаят ни отведе да свирим в друг сръбски град – Любовия. И тук познатата атмосфера. Имаше очевидци, завърнали се от Хърватско, които разказваха какво е положението там. Те просто бягаха от тази страна, защото с войната шега не бива, а куршумите не знаят милост. Там бе ужасно. Всеки ден телевизионните емисии и вестниците носеха пресните новини за още ранени и убити, с което зловещият списък на войната се попълваше с нови и нови жертви. Много сърби ни казваха да си вървим в България, защото ще стане още по-страшно. Хората ни говореха със загриженост и съчувствие. Дори си мисля и със завист, защото ние все пак имахме възможност да се махнем от тази страна, а те къде можеха да отидат? Те просто имаха войната зад гърба си, а каква възможност с една война. Те просто имаха заповеди за мобилизация. Показваха ни белите хартийки, че от 18 до 55 години, всичко живо, което може да носи оръжие, трябва да бъде мобилизирано. И ако в Сърбия могат все още спокойно да слушат Лепа Брена, Хърватско е подложено на унищожителен огън. Загиват хора, много хора. И това е единственото лице на войната…
[ad id=“225664″]
