Три месеца преди изборите партиите още нямат издигнати номинации, а само “профил“ на бъдещия президент, към който се опитват да се нагодят. Те търсят авторитети извън себе си, защото са в невъзможност да ги произвеждат.
Коментар на Полина Паунова
Три месеца преди изборите, след три седмици преговори между различните партии, на политическия фронт в България няма нищо ново. В публичното пространство текат поредица от съобщения за безплодни разговори и срещи между леви и десни лидери, а очакваните номинации за кандидат-президентски двойки са заменени от размяна на реплики между управляващи и опозиция. Реплики, които по същността си не носят никаква информация на избирателя за вижданията и концепциите на партиите за президентската институция.
Трима генерали и един „мъжкар“
Трима генерали – от ВВС, армията и разузнаването – се оказаха част от евентуалните номинации на парламентарно представените партии за държавен глава. Профилът на номинацията е дотолкова уеднаквен след последните изказвания на премиера и лидер на ГЕРБ по темата, че дори Реформаторският блок и БСП не просто започнаха да мислят вписване в „героично-патриотичния“ или „обединителния“ портрет на кандидатите, а дори успяха да си харесат един и същи човек – проф. Огнян Герджиков, който в момента е в ръководството на НДСВ. Логиката тук е: ако не е генерал, кандидатът трябва да е „мъжкар“, да умее да тропа по масата, разбира се, да изглежда консенсусна личност и, като цяло, да е популярно лице – за да няма нужда от кампания за неговото популяризиране.
В този сценарий се вписват чудесно пуснатите да циркулират из медиите „генералски пагони“, които на практика засега успешно заместват липсващата кампания. Генералският профил неусетно се превърна в един от най-котираните на политическия пазар по следната твърде странна „логика“: щом държавният глава е върховен главнокомандващ, нашивките ще привнесат и такива качества, като войнска чест, например. И така ще направят съответният кандидат да изглежда „структуриран“ и още по-твърд – качества, необходими в тези размирни времена, ако трябва да перифразираме премиера Борисов.
И Борисов може да е!
Извън обмисляните от РБ, БСП и АБВ генералски номинации, най-съществената част от пъзъла все още липсва. От най-голямата партия – ГЕРБ – нито са обявили своята кандидатура, нито тече някаква вътрешна процедура за избор. Или както рече Борисов: доскоро той имал дори двама кандидати, преди да реши обаче, че те „няма да свършат работа“. Или иначе казано – от намеците на премиера се разбра, че на този етап се чака неговото решение. А той може и да се самономинира, тъй като, описвайки какъв трябва да бъде кандидатът на ГЕРБ, премиерът изреди всички характеристики на своя старателно отглеждан публичен образ.
По този начин – три месеца преди президентския вот – остава загадка кой ще участва в него. Основният проблем на подобна ситуация е, че колкото по-малко време остава да изборите, толкова по-трудно избирателите ще се ориентират в паноптикума от патриоти, генерали и национални обединители. И все по-малко ще се има предвид, че, в последна сметка, президентската институция има значително по-важни функции от декоративно-армейските. Като например това, че, макар и с ограничени правомощия, държавният глава може да бъде пречка пред властовата самозабрава на изпълнителната и/или законодателната власт.
По-същественото обаче е защо очакваната кампания е заменена с чертаене пред избирателя на профил, който до голяма степен изключва от играта почти всички активни и действащи политици към момента – с едно изключение: Борисов е вътре.
Липса на авторитети
Ако погледнем другите обсъждани номинации (извън тези под пагон), ще видим следното: партиите всъщност отдавна нямат качествени лица, които могат да съберат електорална подкрепа. В един, по същество, мажоритарен избор, какъвто е президентският вот, тези липси стават още по-видими. Популярните лица на формациите или са до болка познати и с тотално изчерпан обществен кредит на доверие (Михаил Миков, Илияна Йотова, Димо Гяуров); или сменят институциите и постовете като носни кърпички, което буди съвсем оправдано недоверие в тях (Мая Манолова); или пък активни политици са безкрайно непознати извън образа на структурата, която представляват – сигурен белег за случайното им попадане в политиката (Корман Исмаилов, а защо не и Цецка Цачева).
Политическият живот в България се оказва в капана и на друго заболяване. В него има едно единствено наложено лице – това на премиера Бойко Борисов. За два мандата той се превърна в последна инстанция и единствен източник за информация на медиите, които, от своя страна, залагат само на „сигурното“, т.е. неговата „окончателна дума“. По този начин неусетно в България, по партийния модел на ГЕРБ, се запуши всяка институционалност и партиен живот, каквито доскоро криво-ляво успяваха да произведат ако не друго, то поне някакви лидери на мнение.
Ражда се политическо чудовище
Тоталната тапа, в която Борисов се превърна (а това си е белег на съвременна диктатура), на практика запуши всички налични към момента пробойни, откъдето може да се появи образ на политик, различен от него. Това трагично обществено състояние на липса на авторитети, насложено върху тотално изчерпания кредит на доверие към партиите, раждат чудовище. Такава се очертава да бъде, за първи път, президентската институция в България – без значение кой ще бъде избран начело ѝ.
Политическото чудовище е образ без лице, без идентичност. Т.е. институция, запълнена с думи и митове – като генералски пагони, обединителски черти и мъжка дума, с патриотичен елемент, без зад тях да се крие нещо конкретно. Защото няма кой да произведе въпросната конкретика. И няма кой да бъде нейният носител, тъй като възможните носители – политическите формации – са изхабени. Точно както и лицата, които ги представляват. Те няма как да увлекат вот. По тази причина няма и кампания, а отсега наблюдаваме масова халюцинация по зададена тема. Затова и кандидатите ще бъдат бивши генерали. Заради генералните липси
