ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 29, 1991 г.
БЪЛГАРСКА КРЪВ ИЗТИЧА
/Борбата на Г.С.Раковски против изселването на българи/
През Втората половина на 19 век възрожденският процес в България се задълбочава. Ясните политически претенции на оформилата се българска нация я поставят пред редица изпитания. Във водовъртежа на пречките по пътя за духовна и политическа независимост се прибавя една стара опасност – масовото преселение на българи в чужбина. За щастие нацията вече е излъчила мощната фигура на Г.С.Раковски. С цялата си политическа страст и енергия той се възправя против изселването на българи. Още през 1857 г. в „Горски пътник“ Раковски с прискърбие окачествява изселванията във Влашко, Молдова, Бесарабия и „Северна Русия“ като „несчястно время“. Преселенията в един решителен за народа момент изсмукват от тялото му сили и го лишават от възможността да се бори за свобода. Неговият страстен зов отеква още по-силно от „Дунавски лебед“, който с право се приема от съвременниците като общобългарски вестник. От неговите страници и с всички възможни средства Раковски организира контраагитация сред българското население, като същевременно разобличава тайните намерения на Високата порта и се стреми да убеди руското правителство да спре тази срамна и пагубна акция. „Преселението е за вас смърт, за чадата ви убийство, а за отечество ни разорение!…“ – заявява Раковски. Позор е според него колкото и големи да са притесненията да се изоставят бащините огнища, запазени от предците през вековете с толкова труд и жертви. След като описва в какво положение „ся нахождат тейзи окаяни българи“, решили веднъж да напуснат родината, той отново ги призовава: „седете си в милото отечество…“ Неговите пламенни, изпълнени с родолюбие апели, са насочени преди всичко към „златна българска надежда“, т.е. към българската младеж. Срещу нечистите домогвания и користни цели на султанското и царското правителство Раковски насочва и ярко изразената си брошура „Преселение в русия“. Тя повтаря и допълва по-старите му схващания по този въпрос. Неговият гневен тон се приплита с политически патос и убеденост: „Ние ся надейми, че ще дойдете в съзнание и щете послуша гласа на един ваш съотечественик, който ви казва и съветва сичко това от чиста българска душа.“ Силно изразената национална позиция на Раковски по изселническото движение в никакъв случай няма нищо общо с незрелия национализъм. Възрожденският му патриотизъм е чужд на каквато и да е било национална омраза. Убеденият родолюбец Раковски не създава и в този случай русофобски или туркофобски настроения, а решително и разпалено се обявява както срещу руската царска външнополитическа доктрина на единството на източнохристиянските народи, така и срещу с нищо неоправданите османски имперски интереси. Той не допуска нападки и срещу румънски народ по повод новото решение на бесарабските българи да се изселят в руски предели. В статията „Българските преселения в Бесарабия“, обладан от истинска мъка по тези българи, Раковски възкликва: „Жалко нещо въистина да гледа чъловек между един народ такива заблюдени чъловеци!“ Така буржоазно-демократичните освободителни идеи на 19 в. се обогатяват от първия водач на българската национална революция и с вижданията за изселничеството. Тези потулени и позабравени страници от уроците на историята придобиват смисъл и значение отново в наше време. Тяхното присъствие трябва да се запази завинаги в националното съзнание като един от заветите на възраждащия се български дух.
Нейчо КЪНЕВ
Българска кръв изтича – Борбата на Г.С.Раковски против изселването на българи
