Годината е 2009-та, лятна жега и отпускарски период. Всякакви коли кръстосват пътищата, обикалят дупките къде успешно, къде – не, но всяка е с направление и ясна ваканционна цел. Добре, че е другарят многознаещ Гугъл, защото някои дестинации от нашата страна, карайки по друмовете, няма как да откриеш.
[ad id=“225664″]
Търси се отбивката за Деветашката пещера. Между селата Дойренци и Александрово някъде трябва да има табела…има…ама зад един разлистен неотрязан клон. Набиваш спирачки, връщаш се на задна и четеш: Деветаки. Завиваш и търсиш. Очите ти са на четири. Все пак някъде трябва да има указателен знак. По серпентината забелязваме малка дъсчена стрелка с още по-ситен надпис. Ето и няколко спрели коли. А, това ще да е. Сменяме набързо джапанките с бързоходки и като малкия Мук се впускаме в поредното приключение. Зад мантинелата на острия завой се вижда пътека, а по нея изпружили шии и оплезили езици се изкачват туристи. Правилно сме се ориентирали, въпреки липсващата маркировка. Който иска – намира.Ето я и стръмната пътека, по която трябва да се спуснем. Вече долу в ниското отново се чудим накъде да хващаме. Наляво – мост, разрушен. За него по-късно се разбира, че е направен от германците през II-та световна война, за да използват капацитета на пещерата за съхранение на боеприпаси. Бил е релсов, но сега са останали само основите му. Всичко желязно е „опасано” от „предприемчивия и прибран” нашенец. Знаем как строи немецът: здраво, надеждно и за години напред. Но вместо този път да се съхрани и да се ползва, нали е по-лесно да се унищожи и с някой лев, събран от скрап, да се купят дърва за една зима, например. Примижваме срещу слънцето и на това. Обръщаме се надясно към непроходими шубраци и високи треви, провираме се между тях и излизайки се озоваваме пред входа на пещерата, официално открита през 1921 г.
[ad id=“263680″]
Пристъпваш и дъхът ти спира. Вазов има една дума за това: чутовен. Чувстваш се нищожен, песъчинка сред великото тайнство на природата. Образуванието, вдълбано в скалите, е грандиозно. Простор, въздух, вода и растителност… Да, не се чудете, част от джунглата отвън е припълзяла вътре.
В този момент свеждам поглед от омаята, която се е ширнала напред и нагоре. Достъпни до мен остават порутена къщичка, явно бивша портиерна за пазачите, дупки и ниши пълни с нечистотии и боклуци, стари жици, висящи безполезни, бетонни установки за нещо като релсов път, който е служел за пренасяне на незнайно какво. Има и още поражения: в широката част на пещерата са останали няколко циментови бетонни кръга с диаметър около 6м. Ошашавени сме! База на извънземни ли е било тук?! Ситен прах е посипал земята, вдига се под стъпките ни и оставя светли петна по снимките във фотоапаратите. Започваме да се чудим дали това не е някакво радиоактивно вещество. На толкова пакости сме се нагледали, за да си имаме винаги едно наум. Няма екскурзовод, няма информация, няма входна такса, няма кой да опази и съхрани този феномен. А през 1996 г. пещерата е обявена за Защитен обект — природна забележителност. Голямо вардене пада! Тя е една от най-големите в България с дължина 2 442 м, общата ѝ площ е 20 400 м2, височина – 60 м. Но поради липса на осветление, не може да се посети навътре, да се види реката и цялото майсторство на природния скулптор. Каквото успяхме да научим беше от приятеля Интернет. Добре, че всички пишат и споделят мнения, фотоси, видео.
[ad id=“238430″]
След поредицата изнервящи заключения ми се приисква да седна на един бял пухкав облак, над пода на пещерата да се разстеле млечна мъглица, за да не виждам катастрофалната човешка намеса. Игнорирам я, защото ми се ще да се насладя изцяло на тази прелест. Забравям за засекретения военен обект, за това, че е била използвана за съхранение на петрол и храни от държавния резерв, за разполагане на ракетни установки.
[ad id=“236993″]
В нея са направени открития на някои от най–интересните останки от времето на неолита по българските земи. Обгръща ме древността, стъпките на миналото, вечността. Вълшебство, великолепие, съвършенство… По данни от прочетената информация, в пещерата има 11 отвора, но в достъпната за разглеждане светла част са по-малко. Чувстваш се като в храм, сътворен от най-великия майстор – природата. Хем си издигнат духовно, хем притиснат от действията на хомосапиенс, които създават ограничения, руши и смазва красотата, както вътре в теб, така и наоколо.
[ad id=“236999″]
Достъпът до пещерата от 1 юни до 31 юли е забранен, тъй като тогава е размножителния период на прилепите. Те обитават полусветлата и началото на тъмната част на пещерата. В привходните части са се настанили скални лястовици. Двата вида са си поделили пространството, а звуците, които издават, преплитайки се при навлизане в пещерата, съчетани с ехото на огромните зали, са нещо уникално.
Не ми се искаше да ползвам в разказа си сведения от Уикипедия, но в крайна сметка съм смаяна от откритото там. Оказва се, че навътре пещерата е още по-прекрасна с няколкото си водопада, галерии, образувания, подземната река и огромна по размери площ. Жалко за всички нас, че не сме видели нищо от това…
