„В България родителите са длъжни да поддържат децата си, докато се изправят на краката си! Да използват връзките си, за да бъдат приети във висши учебни заведения! Поговорката: „Учи мама, да не работиш! – важи с пълна сила!“
[ad id=“225664″]
Интересен разказ
Тръгнах на лов за интервю. Бях си набелязал един обект, от който вярвах, че „ще изскочи заек“…
Още нямаше десет часа, но „крачното“ на „Будапеща“ бе фрашкано до тавана. Посетителите стояха прави край масите, стифирани като сардини в консерва. Някои по-подранили бяха заели местата върху дървените скари на радиаторите. Успях да си взема едно кафенце и с дясното рамо напред си запробивах път към група младежи. Не зная с какво ме привлякоха именно те. Причината може би се криеше в миловидността на момичетата или в интелектуалния поглед на момчето, което усърдно решаваше кръстословица във вестник „Родопа“. Както и да е. Доближих ги. Включих магнетофона и с професионално любезен тон се обърнах към тях.
– Извинете, искам да взема интервю от вас….
– Вие от телевизията ли сте? – ме атакува едно от момичетата.
– Да речем… – двусмислено отговорих аз.
– Успяхте ли са намерите красива говорителка? Чух, че сте търсели.
– Кандидатка ли сте?
– Че нима не бих могла да се справя – самоуверено ме парира.
– Работите ли някъде? – започнах интервюто.
– Откъде го измислихте?
– Тия от телевизията са големи шегаджии, – намеси се в диалога другото момиче – можеш да се спукаш от майтап.
– Ние ще кандидатстваме. Сега набираме сили.
– Подходящо място сте избрали. А какво мислите да следвате?
– Вероятно ще бъде нещо в областта на изкуството.
– Имате ли някакви заложби?
– О, това не е необходимо. Такива бездарни приемат, че ти става обидно. Но какво може да се направи, когато човек има родители, които не използват връзките си, за да вредят децата си.
Внезапно интервюто бе прекъснато от момчето с интелектуалния поглед.
– Знаете ли вид колбас, който за завършва на буква „м“?
– Опитайте „салам“. Става ли?
– Точно! Благодаря!
[ad id=“263680″]
Изгледах го и си помислих: „Как лъже погледът на човека понякога“. А гласно зададох малко шаблонния въпрос:
– Какво мислите за живота изобщо?
– Че какво пък толкова има да се мисли при това еднообразие? Ако не в „крачното“, ще бъде в някое друго заведение. Навсякъде една и съща скука и сивота!
– А защо не се опитате да го осмислите и разнообразите?
– Как и с какво? – в един глас ме попитаха момичетата.
– Ами казват, че трудът….
– О-о-о, я оставете това! – веднага ме прекъснаха. – Кой ви е казал защо вярвате?! Да изпълняваме планове и проценти – това ли наричате осмисляне?!
– Примитивност! – хладнокръвно се обиди интелектуалецът.
– А кога ще живеем? Когато станем на вашите години ли?
Това вече беше много! Но професионалният ми интерес ме принуди да преглътна и този хап.
– Да се посещават редовно заведенията, трябват пари. Откъде ги намирате?
– Родителите са длъжни да поддържат децата си, докато се изправят на краката си! Все още пробутват по някоя кинта. Пък намират се и приятели – черпят.
– Да си зависим от подаянията на другите дори за едно кафе, си е чиста просия! – опитах се да им го върна за годините. – Обидно е!
Очаквах, че ще се засегнат. Момчето с интелектуалния поглед ме изгледа обаче усмихнато и каза:
– Знаете ли, лично аз предпочитам да ме обиждат така всеки ден.
Ахнах. Всички останали въпроси, които се канех да им задам, изфирясаха от главата ми.
– Ще питате ли още нещо?
– Не…Благодаря за отзивчивостта.
автор Трайко Начев, вестник Дунавска правда, 1973 г.
