Преди 40 години, през ноември и декемри 1984 г., смяната на имената на турското население в Югоизточна България вече е в ход. Предвижда се в седмиците до февруари 1985 г. целият процес да завърши на територията на страната.
Задачите са вече доведени до знанието на всички първи секретари на Окръжните комитети на Българската комунистическа партия (БКП) в страната. Планира се участието и на органите на МВР, както и на войска в смесените райони.
Личният състав на МВР е поставен в състояние на „повишена готовност“
Личният състав на МВР е поставен в състояние на „повишена готовност“. Подготвя се следене на лицата от турски произход. Те трябва да не напускат окръзите, в които живеят като се заселват в други окръзи, за да не бъдат пропуснати при предстоящата смяна на рождените им имена.
Специални мерки се взимат и за ограничаване на контактите между турци от България и турци от Турция, както и срещу движението на чужди дипломати в страната.
Предвижда се да бъдат респектирани с присъствие на силови структури всички онези лица или групи в смесените райони, които биха оказали някаква форма на съпротива.
Още в края на ноември 1984 г. министърът на вътрешните работи Димитър Стоянов провежда специален инструктаж с отговорниците по окръзи свързани с проблемите на тероризма. Той обръща внимание на това как ще се наложи във времето между декември 1984 и февруари 1985 г. седем-осем окръзи от страната да останат в „известна изолация“. Изтъква се още как всичко това се върши с цел „да не се допускат ексцесии, които могат да станат известни на Запад“.
До служителите на МВР се свежда и устната заповед на Тодор Живков „да не допуснем никъде да се убият хора.“
Партията, политиката и МВР
През декември 1984 г., докато преименуването обхваща турското население само в Южна България, комунистическата върхушка вече е взела стратегическо решение за тотална смяна на имената и асимилация на турците в страната. В това време обаче самите служители на по-ниските нива работят по провеждане на тази политика без целите ѝ да са все още избистрени за самите тях. За това пише историкът Румен Аврамов.
Те продължават да възприемат извършващото се по познатите им досега стереотипи, без да имат идеята, че вече изпълняват някакви нови насоки, идващи от центъра в София. Дейността си в момента тези служители, според Аврамов, разглеждат като продължение на започнатото преди година все още селективно преименуване.
Слуващото се на терен се възприема през декември 1984 г. като „национално осъзнаване“ на населението
В средите на МВР слуващото се на терен се възприема през декември 1984 г. като „национално осъзнаване“ на населението, за което вече се установило, че притежава „български корени“.
В документ на Окръжна дирекция на МВР в Кърджали от 5 декември 1984 г. например се казва: „Лицата, оказали отпор на мероприятието, фанатизирани, разпространяващи слухове и клевети, да се включат в списъка на оперативно интересните лица“. А нежеланието на самото турско население да сменя имената си твърде ясно личи и от изнесените от Румен Аврамов данни за последното събиране на редакцията на в. „Нов живот“. На него съвсем открито продължава да се говори за „турци“, както и за планирано от самата редакция публикуване и в бъдеще на материали на турски език.
Междувременно, след финала на преименуванията на югоизток в края на 1984 г., следва преименуането на турците и в Североизточна България, което приключва за около седмица.
По станали през следващите месеци известни официални данни преименувани са 822 588 души. В изнесена от Аврамов друга справка, от май 1989 г., броят на преименуваните за периода 1984-1985 г. е 1 306 000. Той изказва и предположението, че разминаването в данните идва поради включените роми и помаци, чиито имена са сменени предварително в хода на цялата 1984 г.
Съпротивата на турското население
Броят на жертвите на „мероприятието“ е 20 души
По правило в повечето случаи съпротивата на турското население срещу политиката на асмилиация е мирна. Броят на жертвите на „мероприятието“ е 20 души, което по-скоро свидетелства именно за отсъствие на въоръжена съпротива, поради изключително свирепия характер на акцията и взетите драстични мерки.
И все пак, налице са и някои актове на по-отчаяна реакция. През март 1985 г. се извършва атентатът в бързия влак на гара Буново, в който са дадени седем жертви. Следва нов атентат и в хотела в Сливен. Българските националисти, както тогава, така и по-късно, ще използват и изтъкват тези актове като едва ли не непосредствена причина за варварската политика на асимилация от края на 1984 и началото на 1985 г.
Заедно с това последващата архивна документация на МВР свидетелства за известно задоволство сред властващите в България и службите, че турското население постепенно осъзнава безполезността на съпротивата, както и че бързо е изгубило надежда, че може да очаква някаква ефективна помощ от страна на съседна Турция.
Политиката след преименуването
Въпросът е да знаем всяко село как замръква и как осъмва
„Въпросът е да знаем всяко село как замръква и как осъмва“. Тези думи на вътрешния министър Димитър Стоянов обаче, изречени на едно от съвещанията в първите месеци на 1985 г., демонстрират твърде ясно, че мъките на властите от непремислената им политика тепърва предстоят.
Преди години историкът Веселин Ангелов огласи специалната записка за срещата на Тодор Живков с пратеници на тогавашния турски президент Кенан Еврен, състояла се на 11 януари 1985 г. На тази среща Живков обяснява, че България е сторила това, което прави и Турция и нещата стават съвсем доброволно.
Има и друго говорене. То е предназначено за вътрешна консумация. На 18 януари 1985 г., на съвещание с членовете на комунистическото Политбюро и секретарите на ЦК на БКП, първите секретари на Окръжните комитети на Партията с главно П, както и други присъстващи, Живков заявява, че ако със стореното са се забавили и една година, щяло е да бъде вече късно с оглед на „националната сигурност“.
Отново през януари 1985 г. се използва вече наложилото се понятие „Възродителен процес“ и се изтъква как „лицата с българско родов корен са много повече, отколкото се предполагаше първоначално.“.
Български турци фактически няма
На 11 февруари 1985 г. вътрешният министър Димитър Стоянов обявява цялата акция за вече приключила. След още месец тогавашният премиер Георги Атанасов предстои да обявяви официално, че на практика български турци фактически няма.
В началото на март 1985 г. вече се рапортува как след „доказване“ на произхода на населението и проведена „разяснителна работа“ е доведена докрай работата по неговото „осъзнаване“ и се стигнало до „смяната на турско-арабските имена с български“.
Защо се случи
По някои мнения както сред българи, така и сред турци, т. нар. „Възродителен процес“ се разглежда като някаква изненадваща и внезапна кампания, резултат от едва ли не лудост на тогавашното партийно и държавно ръководство. Циркулират и мнения, отново срещащи се както сред християни, така и сред мюсюлмани, как той е едва ли не „наложен ни отвън“, като в „паметта“ сред мюсюлмани често присъства някакъв натиск от Москва.
Историчката Евгения Иванова оспорва подобно разбиране. Според нея това се случва, защото е далеч по-удобно престъплението и срама на българската държава и нацията да са дошли като резултат от нечие „случайно хрумване“. То пък сполучливо се съешава с реалните турски спомени за някаква „изведнъж проявена лудост“.
Твърде често в отминалите години може да се срещне тълкуванието, че през 1984-85 г. комунистическият режим пристъпва към политика на тотална асимилация на турците в България поради кризата, в която изпада и с цел да отклони вниманието на обществото от нея.
Румен Аврамов не е съгласен с подобно мнение. Според него комунистическата власт все още има самочувствие и увереност в бъдещето, усеща себе си като вечен и с пълна безнаказаност спрямо хуманизма и историята. Ето защо без задръжки, като следаща логична стъпка към една следвана още от края на 50-те и началото на 60-те години на XX в. политика, тя започва една репресивна кампания срещу турците в държавата, съчетана с идеологическа обработка на населението като цяло и с опит за тотално заличаване на паметта.
Трябва да кажем, че макар обществото, политическата класа и българското правораздаване да са в дълг към жертвите на асимилационната политика от 1984-85 г., както и на опита за етническо прочистване от лятото на 1989 г., все пак през изминалите четири десетилетия и особено през последните 15-тина години се появиха вече немалко изследвания и публикации на архивни документи, които хвърлиха повече светлина върху тези срамни събития от историята на България.
*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
