През 1971 г. един млад художник бяга зад граница от комунистическия режим в България, където не може да живее и твори свободно. Току-що са свалили цялата му самостоятелна абстракционистка изложба в родния му град Дупница.
Само няколко години по-късно, докато живее в Италия, той успява да пробие и става един от известните европейски модерни артисти.
“Свободата се рисува, когато се вглеждаш в живота около теб, както и във възможността да направиш нещо за другите”, казва Алцек Мишев преди година, когато галерия „УниАрт“ към Новия български университет (НБУ) представя общата му изложба с Иван Кирков „Свободата вътре и вън“.
За Мишев в България се знае много малко, но един документален филм, който разказва за необикновения му живот и творчество на авангардист, събужда спомена за него.
„Да летиш с плавници“ на режисьорката Мария Аверина неотдавна беше избран за най-добър български документален филма на фестивала Master of Art в София. Лентата е създадена по идея на журналистката Мариана Светославова, която става и сценарист – тя научава за Мишев от Фейсбук и е силно впечатлена от забележителната му световна кариера.
Операторската работа на Георги Богданов и Борис Мисирков и майсторският монтаж на Нина Алтънпармакова разкриват картини, пърформанси и електронна музика в две старинни къщи в малък италиански град и трогателни срещи с близки хора и места в България след 50 години раздяла за художника.
„Когато изгледа филма за първи път още миналото лято, Алцек ми каза: „Изцяло ти се доверих интуитивно, станал е много хубав. Направила си го много поетичен, дано и аз съм бил такъв“, разказа пред Свободна Европа Аверина, която обича всичките си филми, но след този изпитва много силна емоция.
Работата по лентата продължава много дълго – от 2018 г., когато получават субсидия от Националния филмов център и частично финансиране от програма „Творческа медия“ на ЕС. Има доста препятствия, като Covid-19, които прекъсват процеса, затова филмът ѝ е още по-скъп.
„Като млад художник, студент, Алцек рисува абстрактно и казва: „Ние дори не искахме да си признаем, че това до голяма степен е политическа, не естетическа позиция, искахме да се противопоставим на реализма на социалистическия реализъм“, разказа още режисьорката пред БНР.
Когато отива в Италия обаче, му казват, че е закъснял, абстракцията вече е отминала тенденция в тази част на Европа. На мода е концептуализмът. Затова той променя и творчеството си.
Пред Аверина Мишев споделя, че България винаги е била в него като вдъхновение. То идва най-силно от големия писател Йордан Радичков и неговия приятел поет от младини Биньо Иванов.
„Той е толкова пълен с живот, не таи в сърцето си омраза. Всеки ден нещо изгражда… Превръща живота в творчество. Казват ми, че съм щастлива, че съм прекарала толкава време с него“, казва още тя.
Мария Аверина e родена през 1978 г. Завършва полска филология в Софийския университет и филмово и телевизионно изкуство в НБУ.
Автор е на филмите „Картография на бягството” (2007), „Наводнени” (2008), „Късен дом” (2010), за който получава наградата за режисьорски дебют на Българската филмова академия, “Кой е този град?” (2012), „Санела“ (2016),“От Кремона до Кремона“ (2016), „6 минути щастие“ (2017). В момента е преподавател в Националната филмова академия.
„Как може да се лети с плавници“
Алцек Мишев е роден през 1940 г. Прадядо му е Иван Зографски, един от художниците, изрисували Рилския манастир през XIX век. Мишев завършва живопис Художествената академия в София през 1966 г.
Няколко години по-късно собствената му майка му казва: „Ти не разбра ли, че не си за тук? Тръгвай и си намери мястото!“. Никога повече не се виждат, защото тоталитарните власти не ѝ разрешават да замине при него преди смъртта ѝ.
Той тръгва към Западна Европа на автостоп, без пари и без да знае чужд език. Стига до град Копер в Словения (тогава част от Югославия), който се намира на Адриатическо море и решава да плува до италианския Триест, защото е участвал в състезания по преплуване на река Дунав и не се страхува.
Местни хора обаче го спират, защото точно тогава са се появили акули – необичайно за тези места. Тръгва през планината, но тъй като наближава границата с Италия, след подаден сигнал започва да го преследва хеликоптер, от който стрелят по него.
Не успяват да го уцелят и така, след 40-часов преход, в крайна сметка попада в бежански лагер в Капуа. Така започва неговият нов живот – в Италия, до която дори не е планирал да стигне. Един ден решава да участва в конкурс за рисунка в Неапол и го печели. Това е първият му пробив като художник в чужбина.
След това започва да прави пърформанси, които в този момент са част от модерното изкуство на Европа. Казва, че ги смята за антипърформанси, защото са себеиронични.
Българинът става известен в страната в средата на 70-те с „Как може да се лети с плавници“ – серия фотографии за един „реален и хиперболизиран полет“ от България до Италия.
През 1979 г. той прави пърформънса „Музика от небето“ – издига балони над централния площад в Милано, от които се чуват звуци, записани на синтезатор след разкодиране на снимки на съзвездията Андромеда, Орион и Лира.
Същата година той слага началото на най-успешния си проект – „Преплуване на Атлантическия океан“. Оттогава плуването е символ на пътя му към новия свят и изкуство. С него Мишев прави дванадесет изложби и три театрални представления, а кулминацията е плуване по четири часа сутрин и четири следобед в басейна на кораба „Кралица Елизабет Втора“, който пътува от Милано до Ню Йорк пет дни. На митническите пунктове той символично е в контейнер с вода – оставя се да го пренасят като златна рибка.
Така през 1981 г. българинът стига до САЩ, където проектът завършва. Там – най-известният по това време галерист – Лео Кастели, който работи с Анди Уорхол и Кристо, му предлага да излага свои творби в неговата галерия. Предлагат му дори американско гражданство.
Мишев обаче разбира, че Америка не е неговото място и че принадлежи на европейската цивилизация. Затова се връща там.
В средата на 80-те той променя градската среда в Милано, Рим, Торино, Болоня и Флоренция за 15 дни, като представя серия от 1300 портрета на млади хора. Той ги прожектира на платна с размерите на билборд, а после рисува върху тях с четка и черно печатарско мастило.
Рисунките, с обща площ 5500 кв. м, са разлепени по улиците в петте града като рекламни плакати. На всяка от тях е изписано: „Кажете на… (името на човека), че неговият портрет е тук!“, а отделно всички получават телеграма къде могат да видят своя.
Мишев се връща в България за първи път чак през 1999 г., когато участва във фестивала „Процес – пространство“ в Балчик и в конференция по покана на режисьора Теди Москов.
През 2000 г. участва на Венецианското биенале с проекта „Настъпващата истина на чувството“. Облечен във фрак, той дирижира импровизация на квартет с лявата си ръка, а с дясната свири чрез виртуален контролер с инфрачервени лъчи. Пърформънсът включва и влизане в пълен с вода прозрачен цилиндър, в който плуват малки червени риби.
С годините обаче той се завръща към живописта. През 2019 г. Мишев направи първата си изложба в България след 20 години отсъствие. Тя се състои в независимото пространство със знаковото име Swimming Pool (Плувен басейн) в София и е озаглавена „Най-новите малки картини на плувеца“. Тогава казва, че се е почувствал обнадежден.
„Струва ми се, че на Запад и в Италия няма вече толкова възможност за свободно мислене. В България има една чудесна изостаналост, в която се намират истини, които тук подминаваме“, казва той пред „Капитал“.
В края на 2021 г. в Двореца на Националната галерия в София беше представена неговата ретроспективна изложба „АЛЦЕК МИШЕВ – Акуи – Милано – София“ с над 140 платна.
