Убито ли е детето или просто спи? Въпросите идват едновременно и някак несигурно, а възрастният мъж само вдига рамене, сякаш отговаря с „не знам“.
Димитър и двете му деца стоят пред снимка на Ройтерс на бул. „Васил Левски“ в София. До нея има много други снимки от войната в Украйна, но тази е с най-ярки цветове – един човек държи дете на ръце, а част от дрехите им е в наситено червено. Очите на детето са затворени, ръката му е непохватно отметната настрани – безжизнен ли е този жест?
Надпис до фотографията слага точка на въпросителните – тази снимка е от „щастливите“. Детето спи, докато брат му го държи на ръце. Намират се на гарата в Лвов и чакат влака, който да ги изведе в чужбина – неясно къде, но далече от Украйна, нападната от своя съсед.
За пръв път на това място
Всичките снимки, които Димитър* и децата му разглеждат, са от войната, започната от Русия на 24 февруари. Наредени са по оградата на гробницата на княз Батенберг. Досега тук не са провеждани изложби.
Мястото е централно, но е избрано от „Фотофабрика“ не само защото оттам минават много хора. Изложбата е точно срещу паметника на Съветската армия, който много българи искат да преместят в музей. Натискът е вече на три десетилетия, но войната в Украйна му дава нови аргументи.
Снимките отсреща са илюстрация на тези аргументи. Те показват някогашните украински градове, сринати в момента от руската армия.
Директорката на „Фотофабрика“ Еми Барух гледа на снимките на Ройтерс от сегашната война като на бъдещ архив, макар че в момента това са „просто“ илюстрации от вестниците, които се виждат всеки ден и навсякъде. Така е и кръстена тази изложба: „Украйна: архивите на едно престъпление“.
Кой е агресорът
„Голямо престъпление“, казва Димитър и посочва снимките. „Това е ужасно“, добавя замислено. Тъкмо да си помисли човек, че той и „Фотофабрика“ оценяват войната в Украйна еднакво, и Димитър добавя: „Всичко това е дело на американците“.
За по-малко от десет минути той успява да редактира това твърдение, но не напълно. Спира да уверява, че „американците“ стрелят по украинците и започва да твърди, че „не знаем кой стреля“. Още пет минути по-късно той признава, че агресорът в Украйна е Русия, но добавя, че „някой я е накарал“ да влезе там.
„Не мога вече да издържам тези разговори“, казва самата Еми Барух, която за кратко влиза в спор с Димитър и дори го води до смекчаване на позицията му. За нея името на агресора е очевидно, престъплението му е престъпление, а фотографията е най-сигурното веществено доказателство за това, което става в Украйна.
И Димитър, и Барух са на това място случайно. Той е купил дюнери на децата от „Попа“ и заедно вървят пеша към следващата спирка на тролея, а тя е тръгнала за среща с приятели, бутайки старото си колело.
Двама минувачи видимо се заслушват в спора им, но забавят ход чак пред по-далечните снимки. Четат описанието им, мълчат. В обратна посока върви компания, която сякаш не забелязва снимките. Мъж и жена също ги подминават, залисани в някакъв разговор. Самотно момиче заглежда едно от изображенията, после следващото, спира на третото. После забързва по пътя си.
Това е точният ефект, който търсят организаторите на изложби под открито небе – да направят фотографиите част от градската среда, да позволят на всеки минувач да ги види, макар и да не е имал намерение точно в този момент да разглежда точно това, да провокират въпроси със самия факт, че са поставени на едно място, а не на друго.
В случая снимките са подредени по оградата на едно пространство, създадено в памет на княз Батенберг – човекът, който се противопоставя на Русия след Освобождението и накрая е принуден да абдикира.
* Името е променено.
** Изложбата „Украйна: Архивите на едно престъпление“ може да бъде видяна до 9 юни 2022 г. Точният адрес е бул. „Васил Левски“ 81, София.
