„Когато той се роди, Англия имаше език, след като умря, тя вече имаше и литература”.
Това твърдят за Джефри Чосър, който от над 600 години лежи в „Ъгъла на поетите” на Уестминстърското абатство. Защо не е положен в катедралата на Кентърбъри, която обезсмъртява в знаменитите си „Кентърбърийски разкази“, не е ясно. Но ако трябва човек да избира, и Уестминстър не е лошо.
„Когато с благи дъждове април / бе мартенската жажда утолил… / тогава много хора закопняха / смирено да поемат в дълъг път, / на славни мощи да се поклонят. / И тръгнаха от Норфолк и от Съри / към древната обител в Кентърбъри“.
С това описание на деня вторник, 16 април, започват „Кентърбърийски разкази”.
Приживе Чосър е известен повече като светски човек, дипломат и способен държавен служител, отколкото като велик поет, който нарежда английската литература до Данте, Петрарка и Бокачо.
Но като споменах Кентърбъри, няколко думи за онова време и място. След битката при Хейстингс през ХІ век, норманите на Вилхелм Завоевателя превземат Англия, смесват се с датските викинги, дошли по-рано, и с англи и брити, които пък още по-рано завладяват местните келти. Ражда се микс от хора, мисъл и чувство, който после става люлка на демокрацията и родина на велики постижения.
До към ХІV век обаче Англия е по-скоро френска провинция – езикът на двора е френски, книгите са на френски и латински, а английският е за простолюдието. И то английски, чието звучене няма нищо общо с днешния – на него говорят героите на Чосър и разказват знаменитите си истории.
Самата катедрала в Кентърбъри е най-значимият религиозен и духовен център в Англия. Там хора на крал Хенри ІІ убиват архиепископ Томас Бекет, който е в остър конфликт с краля. Бекет е заклан, но е канонизиран след три години, а Хенри, който се разкайва, превръща катедралата в център на английското християнство и там се стичат тълпи поклонници.
Чосър взима представителна извадка от тръгнали на поклонение хора с различни професии, социален статус, образование, събира ги в една страноприемница и ги оставя да си говорят. Така те по-добре, отколкото на изповед, разкриват себе си и света си, своите радости и надежди, слабости и възходи.
Амбициозната задача не е завършена. От 120 планирани истории, Чосър пише само 24. Но картината и така е пълна, а книгата остава безсмъртна. По технология тя прилича на „Декамерон” на Бокачо, но с различен аромат на разказа. Прилича и на средновековно френско фаблио, но с толкова английски герои и сюжети, че връзката се губи. В същото време книгата е толкова чосъровска, та чак до Шекспир, три века по-късно, в английската литература няма поет, който дори да я доближи по значимост и популярност. Чосър остава кралят в замъка на словото.
Джефри Чосър, „бащата на английската литература”, е роден в Лондон, вероятно през 1340 г. Думата „чосър” идва от френски и значи „обущар”, но семейството му е от високите нива на буржоазията и твърде богато.
Той има добро образование по езици, философия и други науки от училището към катедралата Сейнт Пол. Като тийнейджър е назначен за паж на графиня Елизабет де Бърг, жена на втория син на крал Едуард ІІІ.
Тогава вече тече Стогодишната война между Англия и Франция. Никой не знае, че тя е стогодишна, пък и тя не е точно стогодишна, но Джефри отива на континента за обсадата на Реймс и е пленен. За свободата му французите искат откуп 16 лири. Сам крал Едуард ІІІ се включва в приятелската група, която събира солидната сума и Чосър се връща като герой.
В следващите години той пътува из континента. Връща се, учи право в Лондон и през 1366 г. се жени за Филипа Роет, рицарска дъщеря и придворна дама на кралица Филипа д`Авен. Балдъзата му Катрин пък е съпруга на Джон Гонт, херцог на Ланкастър, трети син на крал Едуард ІІІ.
През 1367 г. Чосър вече официално е член на кралския двор, пътува с мисии в Европа и вероятно се запознава с Бокачо и Петрарка. През 1374 г. той получава завидна награда от краля: „Да му се изплаща галон вино дневно до края на живота му”. Около 4 литра и половина. Дневно.
Цял живот Чосър служи на короната. Освен дипломат, той е шеф на митницата в лондонското пристанище, мирови съдия в Кент, депутат, кралски секретар по строителството. Накрая се оттегля на по-спокойна работа – като шеф на кралските гори и градини. Междувременно превежда на английски език книги от латински и френски, пише и сам.
Подхваща „Кентърбърийски разкази“ около 1380 г. и ги пише 10 години – твърде уморен е вече. Той е на почтената възраст от 50 години, а изкарва и до 60. Умира неясно от какво през 1400 г.
Джефри Чосър е първият английски поет, положен в „ъгъла на поетите“ в Уестминстърското абатство. Надгробната му плоча е гравирана стотина години по-късно, когато чрез печатната машина на Гутенберг знаменитите „Кентърбърийски разкази” стават бестселър. Англия наистина вече има литература.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
