Днес сме се запътили към сърцето на мрака. Води ни Джоузеф Конрад – поляк и велик английски писател. Сюжетите му са морски, а главна тема е напрежението между зрящия човек и сляпата Вселена.
Животът на Конрад е контрапунктово изграден. Роден поляк, умира англичанин. Шляхтич с герб, започва живота си от дъното. Дете на сушата, плува 20 години в морето. Писател, който атакува империализма и човек, който смята, че Британия носи прогрес. В моряка прозира писателя, а зад писателя вечно се мярка морякът. Много интелигентен, щастлив е с жена, чиито умствен багаж приятелите му иронизират. Типичната двойственост личи дори в лицето му – суров и твърд морски вълк в профил, във фас – високо чело, дълбоки очи и одухотворени черти на интелектуалец.
В едно отношение обаче Джоузеф Конрад е праволинеен – отчаянието: „На този свят сме създадени да страдаме без основание, без причина, без вина…..самосъзнанието ни държи в мимолетно и безполезно съществуване. Едно мигване на окото – и нищо не остава…..ни мисъл, ни звук, ни душа. Нищо.”
Та кой, казвате, е най-големият философ на песимизма?
Юзеф Теодор Конрад Корженьовски е поляк, роден през 1857 г. в Бердичев, Руската империя. Семейството е благородно, но обедняло в съпротива срещу Русия. Името Конрад е от поезията на Мицкевич. На 11 той остава сирак, но от баща си знае перфектен френски. Училището е скучно за младежа, на 15 взима изпитите, заминава за Марсилия и става моряк в търговския флот.
Четири години Конрад пътува и преживява житейски бури. В писма разказва за контрабанда на оръжие, любовни афери и дори дуел. Той щедро харчи пари, взети назаем, опитва да ги върне с комар, но само трупа нови дългове. Налегнат от депресия, един ден опира пистолет в гърдите си и стреля.
Не уцелва сърцето и скоро раната е забравена, но за опита има и друга причина – Франция не може да го защити от пипалата на руската империя, която държи да го прати на дълга и тежка военна служба. Демократична Англия обаче реже руските пипала и Конрад отива в британския флот – учи активно английски, овладява морския занаят и расте в йерархията, а през 1886 г. става правоспособен капитан и поданик на кралицата.
За 20 години той обикаля почти целия свят, а истории от пътешествията залягат в книгите му – „Ностромо”, „Господарят Джим”, „Негърът от „Нарцис”. Най-впечатляващо е обаче плаването като капитан на белгийски параход по река Конго. От него се ражда „Сърцето на мрака”, книга, която Копола вгради във филма „Апокалипсис сега”, като само пренесе действието от Белгийско Конго през ХIХ век, във Виетнам през ХХ.
В Конго Конрад се сблъсква с целия ужас, роден от човек, приел да бъде не само обект, а и инструмент на сляпата съдба. Неслучайно последните думи на героя Курц са: „Ужасът! Ужасът!” След това пътуване, сломен физически и психически, Конрад се връща в Англия и остава на сушата завинаги.
Превръщането му от моряк в писател не става изведнъж, но и не е трудно – той винаги е бил странен, различен, дистанциран, човек, който наблюдава и мисли, вглъбен и способен да се изрази. Литературните му опити започват още в морето, но първите му публикации са сравнително късни, а получава статута на „велик писател” едва към началото на ПСВ, когато е над 50.
Главният въпрос около творчество на Конрад е за езика – как пише на най-малко познатия си език и все пак е сред най-блестящите стилисти в англоезичната литература. Сам той казва, че родният полски и силният му френски са твърде консервативни, а английският е свободен, пластичен като словоред и лексика – можеш да съчиниш напълно нова дума и всички да те разберат.
Но величието на писателя Джоузеф Конрад е въпрос не само на език, а на мислене и визия за света. Негово е едно от най-брилянтните описания на Вселената: „Най-изпепеляващата мисъл е, че това скандално нещо…..е сътворило самото себе си без мисъл, без съвест, без далновидност, без очи, без сърце…..Не можете да се намесите в него…..не можете дори да го унищожите….. Вселената е това, което е – неразрушима!”
А дали подобно осъзнаване на безнадеждността не е победа над нея? Но вече няма как да питаме Джоузеф Конрад – той си тръгна още през 1924 г. с усещането, че е победен.
