Преди години една млада българка, израснала във Франция, решава да направи документален филм за българския социалистически режим. В него тя разказва историята на собствените си родители. Филмът постига международен успех.
Едновременно с това обаче той води и до семейна криза. Причината: в процеса на снимане майката на режисьорката установява, че в архивите на Държавна сигурност (ДС) тя фигурира като агент на комунистическите тайни служби. Само че предварителната уговорка с дъщеря ѝ гласи, че камерата няма да спре да записва.
Сега, четири години след премиерата на филма „Червено, твърде червено“ на Божина Панайотова, излезе книгата „Досието Жана“. Тя е на Милена Макариус – именно майката, която разказва тази история от първо лице.
„Книгата не е само отговор на филма, тя е провокирана от филма“, казва Макариус пред Свободна Европа. Докато пише, тя търси отговори на въпроси, които не си е задавала преди филма на дъщеря си – както за себе си, така и за хората от обкръжението си.
Освен досието тя открива и истории на свои близки, потърпевши от режима, които не са били изричани дотогава.
„Тоест за един читател не е само интересно да прочете поредния разказ на поредния пострадал от тоталитарния режим, от комунизма, а той ще има може би възможност да прочете как един човек, една жена като мен днес, как нейното съзнание се озовава срещу тези разкази“, казва още авторката.
Без пауза
„Досието Жана“ е първият роман на Макариус. Тя е родена в София и като студентка се занимава с преводи. По-късно започва академичната си кариера, която продължава във Франция, след като се мести там в началото на 90-те. Днес тя е университетски преподавател по средновековна френска литература и автор на книги в тази област.
Уговорката между майката и дъщерята преди началото на снимките е да не се срещат без включена камера до завършването на филма. Нещата обаче стават по-сложни, когато човек от ДС, познат на майката от студентските ѝ години, признава пред двете, че е съставил досие на агент на майката без нейно знание, за да покрие изискванията за брой вербувани агенти.
Малко по-късно двете откриват въпросното досие, в което фигурира името на същия човек.
„Тъй като тези открития ги направихме двете заедно, правейки филма, вътре във филма, аз много добре осъзнавах, че всяко мое оттегляне след това би било невъзможно, защото би било самообвиняващо се, би било като че ли съм вдигнала знак за моята вина“, казва Макариус.
Тогава възниква конфликт с дъщерята, която е решена да продължи снимките, каквото и да се случи пред камерата. „Липсваше възможност да минеш на пауза – тук спира филмът, тук животът сега ще тече. Нямаше такава възможност на практика“, добавя Макариус.
Страхът
Снимането на филма повдига въпроси, които по различни причини авторката е избягвала преди това.
„В момента, в който съм живяла социализма, аз не съм го мислила, защото съм била млада и съм се занимавала с други неща. Да изживявам младостта си. До някаква степен съм била деполитизирана“, казва още авторката.
По нейни думи повлиява и „едно чувство, че жените нямат място в политиката“. По-късно, когато се мести във Франция, животът ѝ в България остава някак на заден план. „Някак си обърнах гръб на тези неща“, добавя тя.
„Този филм ме накара да се върна назад в миналото вече съвършено съзнателно, като субект на живота си вече и по някакъв начин да премисля всичко“, казва тя.
Една от неосъзнатите теми, които изникват по време на снимането на филма, а по-късно и по време на писането на книгата, е страхът.
„Аз не знаех, че съм живяла в страх“
„Аз не знаех, че съм живяла в страх“, казва тя. „За първи път си дадох сметка, че съм живяла в едно общество, в което страхът е бил част от въздуха, който се диша. Толкова присъстващ, че се смята за нещо естествено. Че не го виждаш, той е вътре в теб, не е пред очите ти“.
Диалогът между поколенията
Едно от нещата, които правят историята на семейството актуална, е диалогът между поколенията. Той е разказан първо от гледната точка на дъщерята във филма, а по-късно и от тази на майката в книгата.
„Аз с учудване видях до каква степен той (филмът) се хареса във Франция. Една от причините беше точно тази – не толкова, че не се знае за тази държава и за тоталитаризма, колкото точно това измерение, диалогът на поколенията, възможен ли е той, колко е труден, (…) колко е двусмислен, (…) Не може да се каже майката е права или дъщерята е права. Това във всички времена го има, то е универсалното може би“, казва Макариус.
На различни места в текста се редуват критиката към крайния подход на дъщерята и признаване на правото ѝ да задава въпроси. Според авторката няма един единствен начин за водене на такъв диалог, но е важно той да се случва.
От една страна, добавя тя, няма начин всичко да бъде скрито и следващото поколение да остане в пълно незнание. „Не може да се прекъсне предаването на паметта и историята“, казва Макариус.
Ако човек „просто хвърли истината“ обаче, тя също може да бъде много тежък товар, добавя авторката. Тя припомня тезата на Цветан Тодоров, според когото, ако хората, претърпели най-тежките последствия от тоталитаризма, бяха разказвали на децата си какво се е случило на тях, децата нямаше да могат да живеят собствения си живот.
„Мисля, че няма еднозначен отговор, но въпросът е интересен и неговото поставяне е важно“, казва Макариус.
