ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 32, 1991 г.
Досие МИНЧО СТОИЛОВ – 62 ПАРЦЕЛ, ТРЕТИ РЕД
Приличаше на Маяковски, на революция, която се разписва с кръв. Гърмеше, громеше, гореше. Походен марш от тромбони, тромпети, чугунени отливки. За столетника казват: живял, живял и умрял. За Минчо Стоилов съвременниците ще кажем: живя, живя и изгоря.
ПЪРВА СРЕЩА С Минчо се запознахме в кафене „Пегас“. Кафенето на Мима, по името на нейната съдържателка. Влязоха двама души и право при мен.
-Ти ли си Н.Г.? – назоваха ме по име, бащино и лично.
-Аз съм. Какво искате? – отвърнах троснато.
-Минчо Стоилов съм. На тате малкото момче. Ти ли написа това нещо?
Вади от джоба си първата ми книжка, свита на руло. Причерня ми. „Хубава книга“. Мина ми. „Хайде, сега почерпи“.
След половин час ми представи приятеля си. Безцеремонно, но с мъжка обич.
-Виждаш ли тази бяла глава? /така нарече другия с него/. Това е Иван Парашкевов. Поет. Естет. Стиховете не ги пише, а ги сече като монети.
Погледнах го. Във въздуха звъннаха десетина звука от миналия век. Омекотени бемоли: Па-раш-ке-вов.
-Хайде сега, Ванко, почерпи.
И Ванко почерпи мълчаливо. Тихо и кротко. Надигна чашата, почти свещенодействие. По някое време се записа в разговора:
-Минчо пише стихове. Едни такива, като твоите, дръпнати. Има ряз. Има хъс. Хайде сега, Минчо, почерпи.
Този ритуал продължи десетина години. Десет години ни разяждаха копнежи. Стиховете ни избиваха зъбите. Язвите ни ядяха. Заканвахме се да превземем Олимп, от българската страна. Стълпотворение от мисли и юмруци. Кървене. Олимп се надигаше в нас. Не можехме да си поемем въздух. А стихът пристъпваше много бавно, като светлина и диамант. Нямаше я още божията искра, за да се разиграе. Премина тръпка – искрата прескочи в богатството на цветовете.
С ПОЕМА ИВАН ДИНКОВ Бавно и методично Иван Динков напластяваше съдбата си върху нашите съдби. По принципа на галванопластиката, отлагаше върху нас най-ценното, което е събрал през този и миналите си животи. Той е поетът, който събуди заспалия „великан“. Отвори ни очите на четири. Той е духовния Гуру. Мрачен образ, трагичен изказ, мълчалив, със стойности и тежък характер, налагаше безкомпромисно гражданско поведение. За него Минчо казваше: „Ужасен човек! Страшен човек! След срещите си с него се чувствам сякаш съм се борил с танк. Кокалите ме болят.“ Не оставя никаква надежда за сравнение. Никакъв изход. При всяка среща Минчо водеше бележки. Негови си. Срещите с Иван Динков са десетки, повече, отколкото изписаните тефтери на Минчо.
Изворово, 1982 г. Седнали сме на чирпанска маса. Минчо е дал стихове на Иван Динков за прочит: „В поезията трябва да еманира духът на нацията. В твоите стихове е хаос. Няма дисциплина. Каптажната система е разбита. Свръзките не работят. Трябва организация и желязна логика.“ И не само за това стихотворение, и за следващото, и по-следващото, докато свърши свитъкът, изваден от вътрешния джоб.
На излизане от нас Минчо ме съветва:
-Сложи надпис на стената. Да се знае кой е идвал и кога. Човек трябва да има чувство за история.
София, 1984 г. Седнали сме на софийска маса. Апартаментът на Иван Динков. Очите на Минчо шарят. Търсят необикновеното. И го намират.
-Виж, автопортрет на Иван Динков – първата оплаквачка.
-Хубав, но не прилича на себе си. Неговият двойник е едноличен. повече прилича на стиховете от младини – втората оплаквачка.
-Вие какво бе, мене ли оплаквате? – обажда се от кухнята домакинът. – Все още съм жив. И не смятам да възкръсвам втори път.
Стара Загора. Къщата на Георги Радев. Тук няма сезони. Времето спира, щом влезеш в този старозагорски Странджа. Минчо е подготвил вечерната среща. Духовете са скъсали синджирите и празнуват. Полудяват. Иван Динков пуши и мълчи. Мълчи и слуша. Домакинът има публикувани разкази, но взема думата за друго.
-Искам да изпея една песен за всички.
Запява. това е най-хубавата песен за Левски. Към текста Георги е стъкмил музиката. Резервите на човешката душа няма свършване. След него Минчо рецитира свои стихове. Гласът му прилича на парен чук. Гърми. Забива те един метър в земята. Запява любимата си песен… В този миг всички се изравнихме с една възраст – Христовата.
С ПОЕТА УСИН КЕРИМ Минчо беше готов с първата си книга. Обадих му се:
-Утре заминавам в Чепеларе при Усин Керим. Имам работа.
-Паля колата и тръгваме. Ще взема ръкописа да го прочете Бащицата.
Така галено и с обич наричаше поета.
Улучихме хубав ден. Едно вреем се пръснало… От двете страни на пътя свлачище от зелено и бесни хълмове. Пяна от минзухари. Душата е извън тялото. Лети пред колата, сякаш казва: „Не се бойте! Аз съм навигаторът.“ В Чепеларе пристигнахме рано. Боим се, че поетът още спи. Оглеждаме се, коя беше неговата къща. По едно време чуваше бучене:
-О-у-у, чирпанлии! Хайде бе, откога ви чакам…
Видение с поет на прозореца. Главата му крепи облаците да не паднат. Гласът му ни вика.
Да отидееш на гости на Усин Керим, да разбереш какво е посрещане с обич и цяла душа. Целуна ни и ни слага да седнем на креватите. Стои неподвижен вече години наред като малък бог, Усин Керим, бял и побелял, хубав и мъдър, с глава на Хемингуей, широкоплещест, широкочелест, широко скроен.
-Забравиха ме българскиет писатели! – не се оплаква, а ги кори.
За два часа мояюта работа свърши. Минчо му даде ръкописа за мнение. Чете бай Усин и прави бележки. За отделни стихове, думи, заглавия. Накрая отсича:
-Минчо, мъжки стихове си написал. Тежка книга. За нея трябва яко рамо, за да излезе. Аз лично ти препоръчвам Никола Инджов. Той е авторитетен човек. Помагал е на много кадърни хора. И на теб ще помогне. Тъй ще му речеш: „Много ти здраве от бате ти Усин.“ Благослови първата книга на Минчо и след два дни ни изпрати по живо по здраво. В тези два дни бе събран целият сезон. На изпращане Минчо запя:
На Рожен на планина, мамо,
Марийка няма да дойде.
Лоша е саня санила
събота срещу неделя.
Песен като плач.
Плач като палач.
-Минчо, Минчо, песента ти е хубава. И книгата е хубава. Аз не съм хубав. Няма да дочакам освещаването й!
Сбогувахме се с Усин Керим. Беше мозък и горящи строфи.
С ПОЕТА КОНСТАНТИН ПАВЛОВ Неговото име беше забрана, парола за конспирация, табу, начин да си имаш неприятности с официалните власти. Поканихме го и той дойде в Стара Загора. За първи път излизаше от София. За него Иван Динков беше говорил толкова много и толкова хубави неща, че въображението надминаваше очакването. Минчо благоговееше пред Константин Павлов. Вечерта се набутахме в мазето му.
Първи епизод – кадър отблизо: Касапски дръвник, приспособен за маса. Минчо демонстрира и дегустира специалитета на „заведението“. Не се случи нищо изключително. /Край на епизода./ Седмица след това малка група отиваме в Мазето да си допием. Сядаме. говорим. За какво друго освен за поезия и бездарници. Чакаме Минчо. Идва с „кафето“. Влиза вторачва поглед към един от седналите. Втрещен. Преди да чуе присъдата, оня е втресен от погледа му.
-Ти къде си седнал бе? – оня не мърда, все едно, че е седнал на мина.
-Бат Минчо…
-Няма „бат Минчо“. Знаеш ли кой е седял на този стол? Константин Павлов…
Притеснението продължава. Предметите, до които се е докоснал гостът от София, са описани и надписани. завършвам с публикацията на Георги Янев във в. „Септември“, отнасяща се за Минчо Стоилов: „Този фас е на Константин Павлов“.
Втори епизод – кадър отблизо: Мъглижкия манастир. Игуменарията. Вътре са насядали десетина човека. Игуменката на манастира дава официален прием на госта от София. Минчо прави предложение всеки, който издаде книга, да я изпраща за библиотеката на манастира. Може и други книги. Константин Павлов положи „основен камък“ – направи първото дарение. Ценен екземпляр, църковни песнопения от миналия век със стойност на оригинал. Игуменката е във възторг. Казва, че тази книга не трябва да се пипа с ръце, а само с ръкавици.
Трети епизод – кадър отдалече: София. Бояна: Дървена барака. Всеки момент може да се сгромоляса. Подпира я трева, висока един човешки бой. Гласът на Минчо: „Чудя се на Константин Павлов, защо в тая трева „отглежда змии и ги изпраща за древни услуги при враговете си.“ Много по-доходно е да завъди слонове. Никой бирник няма да ги види, да ги облажи с данък.
В премръзнал кадър: Вижда се, че електрическа лампа свети. По-скоро трепти от студ. Двама души са в положение на сън. По-скоро кълцат гвоздеи със зъби. Отново гласът на Минчо: „Продължавам да се чудя на Константин Павлов как живее в тоя зимник! Куче да вържеш, ще пукне, на него хич не му пука!“ /Лентата се скъса./
На другия ден. Тръгваме си. Минчо взема „за кадем“ един молив. Записва на крак: „Светилище! колко много погребани икони.“
И ремарка: Някога един Някой, заобиколен от десетки някойчета, изрече: „Стара Загора не е град на поети и липи, а е град на химията и електрониката.“ Слугата на идеологическия първосвещеник, облечен в скъпа ливрея и преследван от манията на литературен маг, започна голямото ежедневно преследване. То продължи до пълното му абдикиране от областния град.
*
юли, 1989 г. последна ремарка: Работя на розоварната край село Пъстрово. Дълго време не съм виждал нито приятел, нито близък. Идват Георги Янев и Кольо Александров. Приближавам ги: -Ех, да знаете как се радвам… Георги: – Неделчо, хвани се здраво: Снощи почина Минчо, от инфаркт. /Обърнах се към планината. Тръгнах. Тогава видях страшното: 62 парцел, трети ред: Минчо Стоилов! Непоносимо!/
Неделчо ГАНЕВ
Досие: МИНЧО СТОИЛОВ – 62 парцел, трети ред
