Едно от най-крупните предприятия в Южна България е „Мини Марица – изток“ ЕАД. С уставен капитал от малко над един милиард лева (към 30.12.2015) то се нарежда сред една от най-ценните държавни собствености. Обикновено за това предприятия се носят легенди. Като се започне от начините за назначаване на работници и се стигне до различните видове обществени поръчки, някои от които за много милиони. От друга страна тайнствеността около тези операции се покрива с фрази от сорта на: „Енергийното сърце на България, Стратегически обект, Енергийната независимост“ и прочие лозунгарски изречения, които карат обикновения българин да не се замисля много, много какво точно представлява този комплекс, и дали въобще си струва да приказваме за него. Или по-скоро или добро или нищо.
[ad id=“218001″]
Щото те-лошите европейци се канят да го затворят, за да не сме били дишали мръсен въздух. Те на нас ще ни кажат! Какъвто искаме въздух, такъв ще дишаме. Дим. Че ние сми си свикнали. Навсякъде по банкнотите от близкото минало имаше снимки на заводи с големи комини, които бълваха дим. Дим – това значеше индустриализация, това беше просперитет. Но темата тук е за заплатите на работещите в мините. За да не влезем и ние в графата на местния фолклор ще се позовем на факти от собственото счетоводство на въпросното предприятие. А именно: какво се полага при пенсиониране на един работник след определено прослужено време:
- До 10 г – 2 заплати
- От 10 до 20 г – 6 заплати
- От 20 до 25 г – 10 заплати
- От 25 до 35 – 15 заплати
- Над 35 г – 16 заплати.
Изчисленията всеки може да направи самичък и да прецени вярно ли е заглавието на статията.
