Снимка: Bloomberg |
Всеки, който се опитва да звучи сериозно относно европейската отбрана, трябва да рецитира набор от традиционни мантри. Той ритуално ще се присмее на европейците като наивни вегетарианци, които трябва да разберат, че живеят в месояден свят, където САЩ няма да ги защитават повече, пише Саймън Кюпър за Financial Times.
Тези мантри се лансират отново след последните военни унижения на Европа. Първо САЩ се изтеглиха от Афганистан, без да си направят труда да предупредят своите съюзници. След това Австралия отмени поръчка за френски подводници и подписа отбранителния договор Aukus с англофонските си приятели САЩ и Великобритания.
„Необходимостта от повече европейска отбрана никога не е била толкова очевидна“, казва Хосеп Борел, представителят на ЕС по външната политика. „Европа има уникална възможност да се утвърди като сила в стратегически план“, посочва френската министърка на отбраната Флоранс Парли. Документът на ЕС „Стратегически компас” следващата година ще облече този свадлив език във военна униформа.
За щастие, повечето от това са само приказки: Европа няма да стане военна сила. Нещо повече – не й трябва. По-силната армия би причинила повече вреда, отколкото полза.
Само една от 27-те държави членки на ЕС, Франция, има големи военни амбиции, въпреки че има значително повече национална гордост плюс отбранителна индустрия. Другата полусериозна военна сила в Европа, Обединеното кралство, има теологична неприязън към съюз с ЕС за каквото и да било. Междувременно Германия остава практически наблюдател. Ако тя харчи 2% от националния си доход за отбрана, което не би направила, скоро би могла да има най-силната европейска армия, което никой не иска. По-големият въпрос обаче е за какво ще служи една голяма европейска армия?
Основната цел на армията би трябвало да е възпирането на атаки. Дори след глобалното намаление на междудържавните войни, Европа все още е изправена пред една правдоподобна военна заплаха: руско нашествие в Прибалтика. През последните години, игнорирани от повечето европейци, Русия и НАТО превърнаха региона в новата фронтова линия на континента, еквивалент на Германия в Студената война. Ако Русия нахлуе, нейните войски ще достигнат покрайнините на Талин и Рига в рамките на 60 часа, прогнозира Rand Corporation през 2016 г. Това не е нещо ново: Москва успяваше да влезе със сила в източноевропейските страни, без противопоставяне от страна на западните нации, след 1944 г. В дълга война превъзхождащите сили на НАТО би трябвало да надделеят, освен ако не предизвикат ядрен апокалипсис.
Но дали САЩ, Великобритания, Франция и Германия наистина биха се сборили с ядрено въоръжен противник в регион, където нямат екзистенциални интереси? Владимир Путин не нахлу в Прибалтика, дори когато близостта му с Доналд Тръмп позволяваше това, но ако го направи, може би ще хареса идеята западните сили да затънат там с години.
Робърт Кагън писа, че Европа няма чук, така че не иска нищо да й прилича на пирон. Всъщност обаче слабостта на Европа помогна за потушаване на напрежението. Представете си как изглежда светът от Москва или Пекин, казва Дан Плеш от Лондонския център за международни изследвания и дипломация: те виждат всемогъща американска армия, подстрекавана от враждебни малки съседи. Когато Русия сканира Европа и вижда (с риск да прекалим с фалическата метафора) ръждясал чук, висящ сред паяжини в бараката, това е релаксиращо. Клишето гласи, че Студената война приключи без нито един изстрел. По-точно казано тя приключи, защото почти имаше изстрел. Една западна атака можеше да укрепи съветската военна мощ. Днес мечтата на военните ястреби за възпиране на Русия чрез изпращане на още повече западни войски в Прибалтиката може да предизвика ужасяваща ескалация.
Другият голям риск за Европа е тероризмът. Но Западът току-що проведе 20-годишен експеримент относно два начина за борба с терористите, като полицейската работа и кибернаблюдението дадоха по-добри резултати от „вечните” войни.
Макс Бъргмън от Центъра за американски прогрес пише за Афганистан: „Ако европейските лидери имаха способността да действат автономно и бяха предложили да поемат мисията за подкрепа, САЩ щяха да откликнат“. Това е изречение, което ще искате да прочетете два пъти: защо Европа би поела американската политика на катастрофални чуждестранни намеси? Нито опитът на Европа в Либия през 2011 г., нито осемгодишната мисия на Франция в региона Сахел в Африка бяха добри. Сега Франция гледа към Индо-Тихоокеанския регион, като посочва, че има повече от 1,6 милиона души в своите задгранични владения там. Но други индо-тихоокеански страни имат милиарди.
Вместо да придобива чук, Европа трябва да използва своя по-сложен инструментариум от санкции, дипломация, помощи и преговори за въоръжение. Разбира се, меката сила не работи много добре. Но съдейки по военния опит на САЩ след 1950 г., тя работи по-добре от чука и убива по-малко хора.
Ана Паласио, бивша външна министърка на Испания, казва, че Европа може да се превърне във „външнополитически играч от тежка категория“, само ако „отклони ресурси от своята заветна социална държава“. И все пак, ако целта ни е да спасим човешки животи, Covid-19 ни напомни, че е по-добре да разширим тази социална държава. Американците също разбраха това. Повечето от тях сега изглежда искат да подражават на Европа и да се превърнат в тихо кътче на геополитиката.
