Болно ми е! Да бъдеш първи в света, а да останеш последен! Дори и по турско време образованието на децата ни не е било толкова лошо. Тази болка измъчва 90-годишният Павел Величков. Цял живот е бил отдаден на българското образование – бил е учител по български език и литература, бил е инспектор, написал е редица книги и публикации, посветени на учението и в помощ на преподавателите.
„Преди няколко години отворих един учебник и за да разбера какво пише, трябваше да взема речника по чужди думи. Отидох на събрание на заетите в образованието във Варненска област и не чух нито една дума на тема образование!“, разказва с болка човекът.
Днес никой не задава най-важния въпрос, без отговора на който никое училище не може да работи смислено. А именно – какъв човек искаме да образоваме, какъв ще е младежът, който ще излезе от системата като приключи с този етап от живота си.
Учителят Величков, защото и към ден днешен той може да научи мнозина на много, има няколко съвсем прости съвета, които ако някой чуе, може би и образователната ни система ще се изправи на крака, за да може децата ни един ден наистина да знаят и да могат. „Преустройството на системата трябва да се съгласува с развитието на днешното общество. Но когато основната задача на заданието бъде оформена, тя трябва да бъде обсъдена с всички учители в страната, а не само с шепа хора и набързо. Когато министерството реши през 1971 г. да направи подобно преустройство, цяла година вървяха обсъждания по места, всеки имаше достъп до информацията и шанс да изрази мнение. Преди да се въведе преустройството, инспекторите, директорите и учителите бяха преквалифицирани, съгласно новите изисквания. Нито една крачка не бе прескочена, за да има качество на това, което се прави“, спомня си учителят.
Според Величков, ако днес зададете въпроса на който и да е учител кои са основите на методологията в учебния процес, едва ли някой ще може да отговори. А отговорът е прост – обучение, възпитание, развитие.
„Днес проблемът с нравственото възпитание на децата тотално липсва! Тук не говорим за пряко поучаване или груб дидактизъм, но някога букварите, учебниците на най-малките бяха пълни с народни поговорки и поучителни разкази“, посочва преподавателят. Не на последно място той засяга и проблема с децата от малцинствата, които отпадат от училище, а отпадането е огромен проблем пред съвременното българско образование. „Нима няма кой да подхване децата от махалите, да ги научи да играят футбол, баскетбол, да им спечели по този начин доверието и да ги привлече в класната стая!? Просто липсва желание. Затова тези деца като няма какво да правят, се занимават с глупости“, коментира Величков.
А за да могат учебниците да са достъпни за децата, те да ги разбират, да съумеят у дома сами да работят с тях, просто трябва да бъдат написани от действащи учители, а не от професори, които от години не са имали досег с ученици. „Защото в крайна сметка децата трябва да се научат не да повтарят или преразказват урока след учителя си, а да се научат как сами да се образоват, как да разсъждават, как да прилагат наученото“, категоричен е учителят.
Но всичко започва от върха на пирамидата. Министерството на образованието трябва да има ясна задача, инспекторите трябва да помагат на учителите и да ги обучават, а накрая децата да излязат от училище такива, че всеки в системата да остане горд с плодовете на труда си. „Да ти е изряден дневника и документите, да отчиташ бройки – това не е образование“, посочва още Величков. И с мъка признава, че през 70-те години българското образование е било сред първите пет в света по качество, а днес е в края на опашката.
Източник: opoznaybulgaria
